— Блъфират, Джей! Уверявам те.
— Значи не е имало подобна среща?
— Аз… ще поговорим по-късно. Прав си, не бива да го обсъждаме по телефона. Ще кацнем след по-малко от два часа, нали, Шери? Да, точно така.
— Добре, господин президент. Ще ви чакам. Англичаните също.
— По дяволите! — изръмжа Харис.
Вероятно си мислеше за предстоящия арест. Но мисълта за Ренълдс явно не му даваше мира.
— Не мога да повярвам, че Камбъл ще падне толкова ниско — добави президентът, но веднага побърза да се поправи. — Не, взимам си думите назад. Мога да повярвам и би трябвало да ти кажа защо. — Гласът на Джон Харис звучеше напрегнато, а задавеното му дишане се чуваше съвсем ясно въпреки шумотевицата в съдебното фоайе. — Просто досега нямаше време да ти обясня.
Джей сведе поглед към пода и цял се превърна в слух.
— Моля?
— Между мен и Стюарт има една история, за която не знаеш дори ти.
— История ли?
— Попречих на нещо, което се опитваше да постигне. Още преди да постъпиш във фирмата.
— Разбирам.
— Мисля, че сега иска да си разчисти сметките.
Двама мъже, увлечени в оживен разговор, минаха плътно до Джей и едва не избиха телефона от ръката му. Единият промърмори „Съжалявам“ и продължи, докато Джей отново насочваше вниманието си към разговора.
— Доста пресилено отмъщение заради някакъв загубен съдебен процес! — каза той.
— Не беше съдебен процес — възрази президентът.
Около входа бе настанало раздвижване. Джей се озърна натам. Неколцина добре облечени мъже обикаляха из фоайето и разпитваха хората за нещо. Джей им обърна гръб, опитвайки се да се съсредоточи върху реакцията на Харис.
— Давам ти дума, Джей — продължаваше да говори Джон Харис. — Нещата не са такива, каквито изглеждат. Не прибързвай с изводите.
— Какво представлява онзи Ренълдс?
— Питаш дали е от лошите? Не е.
— Камбъл каза, че имал дълга и достойна кариера в разузнаването.
— Така е, Джей. Точно затова допуснах грешката да му се доверя.
Джей съобщи новината, че президентът Кавано е изпратил делегация, ръководена от държавния секретар.
— Добре — каза Харис. — Очаквах нещо подобно.
— Но едно ме тревожи, Джон. Боя се, че имат намерение да поемат изцяло командването. И не бих имал нищо против, ако бях сигурен, че ще се грижат само за твоите интереси.
— Но се съмняваш.
— Да.
— Не се тревожи, Джей. Ти си мой адвокат и сам решаваш дали да приемеш тяхната помощ.
— Да, но дали трябва да бъде така? — каза Джей, усещайки как върху плещите му отново пада огромната тежест на риска. — Сам разбираш, една малка грешка стига, за да потеглиш с белезници към Лима. Все още се тревожа за позицията на британското правителство. Нямам никакви вести от кабинета на премиера.
— Мистър Райнхарт? — прекъсна го мъжки глас.
Джей надигна глава и видя пред себе си един от новодошлите. Той закри телефона с длан.
— Моля ви… изчакайте малко.
— Добре — отговори непознатият с явен американски акцент.
— Джон, трябва да свършваме — каза Джей. — Сега… сега се връщам в хотела. Не, размислих… Тръгвам направо за Хийтроу. Знаеш ли точно къде ще слезеш от самолета?
— Мисля, че на терминал четири, той приема частните полети — отговори Харис.
Джей си записа сведението, после се обърна към непознатия.
— Извинявайте.
— Няма защо, мистър Райнхарт. Държавният секретар пристигна и би искал да поговори с вас в хотела си. Колата чака отвън.
— Идвам след минута — каза Джей.
Той махна с ръка на Найджъл Уайт и Джефри Уолас, за да им благодари и да си уговори нова среща с тях привечер.
— Разбирате — каза Джефри, — че ако го арестуват днес, Камбъл ще се опита и вероятно ще успее да насрочи за утре съдебно заседание за установяване на вината. Разбира се, ако министърът на вътрешните работи подпише необходимите документи и ако от Перу е изпратена официална молба.
— Тук ли ще бъде заседанието?
— Да. Тези въпроси се разглеждат само на Боу стрийт.
— Но ние просто ще подадем молба за хабеас корпус до…
— До следващата инстанция. Но могат да ускорят и нея.
— Чували ли сте някога съдебен спор за екстрадиране да приключи за по-малко от два месеца?