— Добре, а какво ще кажете утре, когато узнаем, че Стюарт Камбъл урежда съдебно заседание за установяване на вината, тъй че после да настоява за спешно екстрадиране? Аз ще се боря срещу подобно решение и ще обжалвам веднага, ако загубим, но трябва на всяка цена да узная мнението на премиера. Вие имате ли някакви уверения?
Байър се озърна към двама от сътрудниците, сякаш се мъчеше да преглътне някаква хаплива забележка, после отново погледна Джей.
— Вече знаем какво смята това правителство, Джей. На думи най-усърдно ще подкрепят необходимостта от спазване на международното законодателство, ще оставят съда да вземе решение за екстрадиране, а после тихомълком ще уведомят съдиите, че очакват Харис да получи право на обжалване, което може да се проточи до второ пришествие. След това Британия ще постъпи както в случая с Пиночет — отлагане, отлагане и пак отлагане. Ще пишат мъдри слова, ще заглаждат задкулисно дипломатическите проблеми и ще публикуват тържествени изявления за закона и отговорностите спрямо международните договори. С други думи, започва се един безконечен процес, който в крайна сметка ще приключи с разрешение Харис да се прибере в Съединените щати. Няма никакъв повод да се вълнуваме.
— Получихте ли уверение за това от английския премиер, господин държавен секретар?
— Виж какво, в дипломатическите дела…
— Не, по дяволите! — прекъсна го Джей. — Като адвокат на президента Харис задавам ясен въпрос с много сериозно правно значение. Моите уважения, господин държавен секретар, но имате ли личното уверение на английския премиер, че описаният от вас сценарий ще бъде изпълнен?
Байър се облегна назад и въздъхна презрително.
— Нещата не стават така, Джей.
— Значи имаме много сериозен проблем.
— Лично аз не съм на това мнение.
— Първо на първо, господин държавен секретар, нито на вас, нито на когото и да било в тази зала ще позволя да ме отстрани от случая в името на някакви си държавни дела. Разбира се, признавам високия ранг и уменията ви, благодаря от сърце за подкрепата и ще се възползвам от нея, но сега трябва да взема едно важно решение по защитата на Джон Харис, а именно дали той да кацне в Обединеното кралство, или да продължи към друга страна.
— Би било глупаво… — започна Байър.
— Кое би било глупаво? Да кацне тук или другаде?
— Да кацне където и да било освен в Щатите, но самолетът не може да стигне дотам. За Харис няма по-приятелска страна от Великобритания, Джей. И официално ще заявя, че не се опитваме, както казваш, да те отстраним. Просто знаем по-добре как да ти помогнем и трябва да ни се довериш. Алекс Маклафлин вече го каза: ние не можем да бъдем адвокати на Харис в прекия смисъл, но можем да направляваме играта иззад кулисите.
— Аз ще я направлявам с ваше съдействие. Няма да позволя да изместите нито мен, нито президента.
— Не се изразих добре, Джей — каза държавният секретар, опитвайки се да смекчи позицията си. — Естествено, че ти си адвокат на президента. Никой не го оспорва.
— Но все пак взехте решението президентът да дойде тук, без да се посъветвате с нас, нали?
— Е, Джей, ти явно бе взел това решение още преди да пристигнем. Просто те съветваме да не го променяш.
Джей стана от масата.
— Извинете ме за момент, господа.
Той се отдалечи в ъгъла на залата, извади листчето със сателитния телефон на „Юро Еър“ и набра номера.
Минаха няколко минути, докато повикат президента в кабината на самолета, и през цялото това време Джей усещаше с гърба си как вълна от високомерно презрение го залива откъм заседателната маса като мощно инфрачервено излъчване — осезаемо, но невидимо.
Най-сетне Харис се обади и Джей набързо му обясни какво става.
— Добре, Джей — каза президентът. — Предай телефона на Джо Байър, ако обичаш. Като свърша с него, искам пак да се чуем.
— Да, сър.
Джей прекоси залата, обясни какво иска президентът и подаде клетъчния телефон на държавния секретар, който го вдигна към ухото си, но така и не успя да произнесе едно цялостно изречение.
— Здравейте, господин прези… да, аз… ние… Президентът Кавано много се тревожи за… да. Разбирам. Да, сър, осъзнавам напълно. — Байър се изчерви като домат, прехвърли телефона на другото си ухо и кимна. — Господин президент, разговаряте с държавния секретар на Съединените… Да, сър. Разбирам. Да. — Байър хвърли свиреп поглед на един от помощниците си, после пак се обърна към масата. — Да, сър. Непременно.