— Премиерът е разговарял с Мирафлорес?
— Да, разбира се. Както става между държавни глави.
Джей набързо благодари, приключи разговора и като се обърна към държавния секретар, обясни какво е казал Шефилд.
— Донякъде съм шокиран, Джей, но така става, когато притиснеш в ъгъла хора като Шефилд и неговия шеф.
— Нима наистина вярвате на тези уверения? — рязко попита Джей и в гласа му звучеше горчивото осъзнаване, че боингът наближава, а минутите безвъзвратно изтичат.
— Ясно е, че не са говорили искрено — кимна Байър.
— Защо са се свързали с Перу? Само не казвайте, че подобен контакт е чисто формално изискване на дипломацията.
— Да, наистина е малко… малко необичайно, а знаем, че на Мирафлорес не може да се вярва.
Джей затвори очи и прогони от главата си всички мисли освен главната: да кацне ли Харис в Лондон, или не.
— Спрете колата, моля — каза внезапно той.
Шофьорът извърна глава.
— Моля, сър?
— Спрете, ако обичате. Трябва да сляза за малко.
Байър видя, че шофьорът го гледа, и кимна.
— Спрете.
Колата се плъзна към банкета на магистралата и Джей дръпна ръчката.
— Изчакайте, моля. Нужни са ми пет минути.
Шумът на движението по магистралата за Хийтроу бе оглушителен. Джей мина зад колата, извади телефона, набра номер и зачака.
— Тук „Юро Еър“ десет десет — изрече отсреща глас с английски акцент.
— Обажда се Джей Райнхарт. Докъде стигнахте?
— В момента сме над Ламанша, мистър Райнхарт. Говори вторият пилот. Започваме снижаване.
— Значи сте над морето?
— Преди малко прекосихме френската брегова линия.
— Трябва да разговарям с президента, а след това с командира.
— Президентът Харис все още седи при нас в кабината. Изчакайте.
— Казвай, Джей — обади се след малко Харис.
— Имам само броени секунди за обяснение, Джон, но не можеш да кацнеш в Англия.
— Какво? Мислех си…
— Всичко се промени, сър. Повярвай ми. Сведенията идват направо от премиерския кабинет. Смятат, че са сключили с Мирафлорес споразумение в стил Чембърлейн. Той обещава да се отнася почтено към вас, а те са решили твърдо да ускорят процеса на екстрадиране.
— Но, Джей, съдът няма да им позволи.
— Не мога да поема такъв риск, Джон! Изучавал съм правните процедури и в тях има дупки, през които перуанците могат да те измъкнат.
Отсреща настана тишина. Джей запуши ухото си с длан и с всичка сила притисна телефона към другото.
— Чуваш ли ме, Джон?
— Да… Мъча се да осмисля положението. Какво друго можем да сторим?
— Аз… имам идея, но най-напред трябва да те измъкнем от Англия.
От кабината на боинга долетя горчив смях.
— Джей, не можем просто да увиснем тук.
— Знам! Слушай, Джон, дай ми съгласието си и остави да говоря с капитана.
Стори му се, че чу как Джон Харис въздъхна.
— В някои отношения — каза президентът — се чувствам толкова изморен, че просто бих искал всичко да свърши веднъж завинаги.
— Джон! Сър! Не можем да поемем риска наистина да те пратят в Лима. Знам какво ще се случи там. Докато летях за Лондон, проучих нещата около Мирафлорес. Той иска да те обеси, Джон. А британците са просто смешни, че му се доверяват. И… и…
— И след като Камбъл спомена за Бари Ренълдс, изведнъж вече не си съвсем сигурен дали можеш да спечелиш, нали, Джей?
Думите прозвучаха като плесница, но Джон Харис бе налучкал с един безпогрешен удар ядрото на неговите тревоги и сега нямаше време за увъртане. Джей неволно кимна, преди да отговори.
— Да.
Отсреща отново настана мълчание. Цяла вечност мълчание сред оглушителния шум на магистралата, докато часовникът в главата на Джей неумолимо тиктакаше, а в колата го чакаше самият държавен секретар на Съединените щати. Съчетано с умората, глада и замайването, всичко това превръщаше положението му в кошмарна сцена, измислена сякаш от самия Данте.