Най-сетне Харис заговори.
— Предавам телефона на командира, Джей. Съгласен съм. Постъпи както сметнеш за най-добре.
След кратка пауза се раздаде енергичният глас на Крейг Дейтън.
— Да, мистър Райнхарт?
— Капитане, ето какво е положението в най-общи линии. Ако се приземите тук, президентът не само ще бъде арестуван още щом слезе, но има и много голяма вероятност да го изпратят в Лима след броени дни или най-късно след няколко седмици. Грешка беше, че се доверих на британците. Изобщо не съм бил наясно.
— Какво да направим в такъв случай, мистър Райнхарт? — попита спокойно Дейтън.
— Променете посоката. Не бива да кацате в Лондон.
— Осъзнавате ли колко трудно беше да получим спешно разрешение за полет до Хийтроу?
— Съжалявам, това е положението — отговори Джей.
— А ще бъде ли нахално от моя страна, ако попитам къде точно искате да отидем? — каза Дейтън и веднага побърза да добави: — Не че искам да се правя на остроумен, но вече наближаваме британското въздушно пространство и сме под контрол на автоматичната система за кацане.
— Аз… не разбирам много от тия неща, капитане, но не може ли да измените сегашния план на полета и да продължите накъдето си искате?
— Не и без целият свят да разбере къде се намираме. Самолетът е твърде голям, за да изчезне току-така… а и времето ни изтича. Разбирате ли, вероятно мога да пренасоча към всяко летище в Обединеното кралство, Холандия или Дания, но ако си мислите за Исландия или Гренландия, просто няма да ни стигне горивото.
— Не, Европа отпада. Просто целият съдебен кошмар ще започне отново.
— Добре.
Джей чу някакви приглушени гласове в кабината.
— Какво беше това?
— Току-що ни разрешиха да слезем на три хиляди метра и да се насочим към Лондон.
— Можете ли да стигнете до Шотландия?
— Да, но Шотландия е в Обединеното кралство. Онзи, който ни чака в Лондон, просто ще си наеме самолет и ще долети почти веднага след нас.
Джей облиза пресъхналите си устни, затвори очи и напрегна мислите си до предел. Ирландската република беше един от възможните варианти, но не искаше да я спомене, защото не бе имал време да проучи отношението на Ирландия към Договора против изтезанията. Не можеше да рискува да прати Джон Харис в Дъблин, без да знае дали това няма да се окаже безсмислен скок от английската Сцила към ирландската Харибда.
Какво да правим?
Гласът на Дейтън прекъсна мислите му.
— Мистър Райнхарт, имам идея, но е малко рискована.
— Кажете! — отвърна Джей, като се питаше какво точно означава „рискована“.
Но не получи отговор и разбра, че връзката е прекъсната.
— По дяволите!
Джей отново набра номера. Чу само равномерен телефонен сигнал.
32
Лондон, Англия
Вторник, 17:50 ч
Джей се върна на задната седалка и затвори вратата.
— Към аерогарата ли, сър? — попита шофьорът.
Държавният секретар кимна и шофьорът плавно потегли.
— Имаше ли в разговора ви нещо, което би трябвало да знаем? — попита Байър.
— Да, сър. Но сега не е моментът да го обсъждаме.
Байър въздъхна и кимна.
— Добре.
Той мълчаливо се облегна назад и замислено се загледа през прозореца. Десет минути по-късно колата спря пред терминала за частни полети.
— Ще ви помоля да ме изчакате тук, господа — каза Джей. — Имам да проведа още един-два разговора.
Той бързо се измъкна навън и влезе в разкошната зала на малкия терминал. От двете страни имаше остъклени чакални с множество телефони и Джей използва един от тях, за да набере номера на Джефри Уолас.
До ушите му най-напред долетя звукът на бутната и изтървана слушалка, после дрезгав глас:
— Ало? Уолас на телефона.
— Джефри, обажда се Джей Райнхарт. На какво мнение са ирландците?
— Моля? Питаш какво е мнението им за президента Харис и заповедта?
— Какво би било, ако той изведнъж им се натресе, гонен от Интерпол по петите?
Отсреща долетя кратък смях.
— Е, нали ги знаеш ирландците.
— Всъщност не ги знам. Би трябвало, защото баба ми е била емигрантка от Галуей, но никога не съм ходил там.