— Те са чудесни хора, но адски непокорни, понякога дори към собствените си власти. Много е трудно да се предскаже как ще постъпят в даден момент.
— Все пак Ирландия е правова държава и участва в договора, нали?
— О, да. Разбира се. Както знаете, правната им система до голяма степен съвпада с нашата. Но, типично за тях, ирландците подписаха договора преди повече от десетилетие, а се наканиха да го ратифицират едва миналата година.
— Така ли? Мислех, че още не са го ратифицирали.
— Трябваха им само дванайсет години. Но, така или иначе, вече са изцяло в играта.
С крайчеца на окото си Джей забеляза раздвижване в по-голямата чакалня. Озърна се и видя, че Байър оживено разговаря с помощника си, а останалите служители обикалят наоколо.
Джей отново насочи вниманието си към телефона.
— Познаваш ли практикуващи адвокати в Ирландия?
— Да, струва ми се, но първо трябва да потърся номера му. Ще ти позвъня по-късно.
— Не, остави линията отворена. Ще изчакам.
— Ами… добре.
Джей чу шумолене на отметнати завивки и недоволен женски глас.
— Извинявай, че те засякох в неподходящ момент — подхвърли той, леко развеселен.
Джефри още не бе оставил слушалката.
— О, беше си много подходящ, уверявам те! — изкиска се той. — Жалко само, че трябваше да го приключа. Мислех, че за днес сме свършили. Изчакай така. Веднага се връщам.
Уолас остави телефона и след три минути пак се обади.
— Добре, Джей. Преди няколко години бях в Единбург на семинар по международно право и човекът, чието име си записах, изнесе много впечатляващ доклад за Договора против изтезанията. Помня, че след това разговаряхме. Оказа се весел и много умен, макар че не знам доколко го бива.
— Значи е ирландски юрист?
— Адвокат.
— От Дъблин?
— Да. Интересен образ. Не пие, представи си. Дори и бира, поне така твърдеше. Предложих да го почерпя, но…
— Извинявай, Джефри — прекъсна го Джей, — но имам спешни задачи.
— Разбира се. Аз също… Чакай сега… — Уолас продиктува телефонните номера. — С какво друго да ти помогна, Джей? Искаш ли… искаш ли да му позвъня?
— Не, ще му се обадя оттук.
— Добре. Първият номер е домашен, сигурен съм.
— Джефри… ако в близките няколко часа чуеш нещо странно за президента Харис, не бързай да повярваш.
— Падам си по загадките, Джей. Няма ли поне да намекнеш какво става?
— Не, дори и толкова не биваше да ти казвам.
— Добре де, разбрах те.
Джей приключи разговора и набра домашния номер в Дъблин. Докато чакаше, той се озърна към дъното на салона, изненадан от внезапното раздвижване сред групата американски служители. Държавният секретар Байър кресна нещо на един от помощниците си и извади клетъчен телефон. В същото време се появи нова група, водена от Стюарт Камбъл.
— Майкъл Гарити слуша — раздаде се мъжки глас и Джей отново насочи вниманието си към телефона.
— Мистър Гарити, вие сте адвокат, нали?
— Носят се подобни скандални слухове, но в Дъблин малцина им вярват. А кой сте вие, сър?
Джей се представи и набързо обясни положението, като в същото време наблюдаваше все по-оживената активност из фоайето. Хората на Байър наблюдаваха групата на Камбъл, без да влизат в контакт.
— И тъй, вие сте американски адвокат, натоварен със защитата на бивш президент. Доста интригуващо начало. С какво мога да ви помогна, мистър Райнхарт?
Джей неволно се усмихна на топлия, дружелюбен баритон с лек ирландски акцент.
— Трябва ми спешен съвет — каза той, — а след това може би ще се наложи да ви наема. А междувременно можем ли да смятаме разговора си за адвокатска тайна?
— Е… — Гарити се поколеба за миг. — Строго погледнато, би трябвало да ме наемете чрез адвокатска кантора, преди да приема каквито и да било инструкции, но това може да се уреди и по-късно. Нищо не ми забранява да давам съвети по телефона. Колкото до адвокатската тайна… Дадено! Питайте.
Джей потърси с поглед държавния секретар Байър, който в момента стоеше до едно разкошно тапицирано канапе, после се зае да описва ситуацията, без да пропуска мнението на английското правителство и необходимостта президентът да бъде отведен в държава, която не е решила на всяка цена да го изпрати в Перу.