— Да, само че с изтребител, а не с боинг! Мислех си, че ще загинем.
— Височина?
— Трийсет метра.
— Курс?
— Курс… нула шест нула градуса.
— Добре… погледни сателитните координати и ми дай курс по средата на канала, без да се доближаваме до бреговете, а после на север към Северно море. Ще заобиколим Шотландия и от морето ще се насочим към Инвърнес. Дръж под око радарния висотомер. Не бива да слизаме нито сантиметър под трийсетте метра, а ако няма мъгла, наблюдавай и да не се появи някой кораб с висока мачта.
— Да бе! Всичко мога! Имаш ли представа какво си замислил? Това са стотици километри полет под височината на радарите!
— Какво? Май те стреснах, приятел?
Вторият пилот въздъхна и поклати глава с убийствено сериозно лице.
— Ти наистина си бил смахнат, Дейтън!
— Може би, но междувременно трябва да се свържем с Райнхарт по телефона — каза Крейг Дейтън и за момент вдигна дясната си ръка от дроселите, за да избърше потта от очите си. Задачата да поддържа боинга точно на трийсет метра над водата — по-малко от размаха на крилете — вече бе станала мъчително тежка и той почваше сериозно да се пита дали да не се издигне малко по-високо въпреки риска да бъдат засечени от радарите на въздушния контрол.
— Това е много опасно, Крейг — напомни му Аластър.
— Като минем още двайсетина километра, може малко да се издигнем.
— Знаеш, че има кораби с по-високи надстройки.
— Но видимостта е добра, Аластър. Нали забелязахме онзи кораб.
— Още сме на трийсет метра — каза Аластър. Ръцете му лежаха върху втория щурвал и следваха всяко движение на Крейг.
— Мислиш ли, че ги заблудихме? — попита Крейг.
— Вероятно. Поне засега. Докато открият, че няма отломки. Знаеш ли, че всичко това навярно ще стигне до близките ни и резултатът ще бъде катастрофален?
— Знам. Предлагам да се обадиш у дома веднага щом кацнем.
— Обзалагам се, че дори на трийсет метра ни засича поне един военен радар.
— Щом въздушният контрол не ни хваща и не летим към Англия… — каза Крейг.
— … всичко ще бъде наред — довърши Аластър. — Направих сметка на горивото. При сегашната консумация ще ни стигне до Инвърнес. Дори ще остане за още един час полет.
В далечината право пред тях блеснаха светлини, които стремглаво се приближаваха сред здрача.
— Какво е това? — попита Крейг, прехвърляйки поглед от радарния висотомер към индикатора за вертикална скорост и после към предното стъкло.
— Вероятно кораб.
— Виждам много светлини — обади се президентът Харис. Гласът му стресна Аластър, който почти бе забравил, че имат гост в кабината. — Не знам какво е, приятели, но ми се струва високо.
— Крейг, вдигни самолета.
— Секунда — отвърна Крейг.
— Не, по дяволите! — кресна Аластър. — Никаква секунда! Сега!
— Виж какво…
— Крейг, прекаляваш! Това е безумие и повече няма да го търпя!
— Знам какво правя — отсече Крейг.
— Не, мътните да те вземат, не знаеш! Вторачил си се в една-единствена цел като кон с капаци. А това убива дори смахнати военни пилоти като теб! Постъпваш безразсъдно.
Крейг хвърли бърз поглед към лицето на Аластър и плавно придърпа щурвала назад.
— Сто и петдесет, добре ли е?
— Засега, да.
— Добре — тихо каза Крейг.
— Добре — повтори Аластър, следейки как височината постепенно расте, докато Крейг изравни на петстотин.
— Извинявай — каза Крейг, когато светлините на кораба минаха под самолета. Вгледа се в Аластър и забеляза, че тревогата не е напуснала очите му. — Още ли си с мен, приятел?
— Да, но се чудя защо — гласеше отговорът.
Летище Хийтроу, Лондон, Англия
Джей откри малка скамейка отвън до вратата на частния терминал. Седна и набра първия телефонен номер. След третия сигнал в слушалката се раздаде спокойният глас на Майкъл Гарити.
— Пак се обажда Джей Райнхарт.
— Здравейте. Малко е рано за отговор на въпросите ви, мистър Райнхарт, но…
— Имам само един въпрос — прекъсна го Джей. — Ако тази вечер докарам самолета на президента в Дъблин и противникът пристигне със заповедта, кога ще получи разрешение да го арестува?