— Чакай малко — каза президентът и се приведе напред. — Крейг, Аластър, можем ли да го направим и ако да, как точно?
Крейг кимна.
— Мисля да продължим по същия начин и след като заобиколим северния бряг на Шотландия, да завием на югозапад. Като останат стотина километра до Дъблин, ще се свържем с летището и ще поискаме разрешение за приземяване. И без това вече вдигнахме на крак спасителните екипи. Ако сега опитаме да установим връзка с въздушния контрол, нищо чудно английските изтребители да се опитат да ни приземят насила.
Джон Харис погледна втория пилот, който кимна мълчаливо.
— Кога очаквате да пристигнете? — попита Джей.
Харис пак се приведе напред.
— Колко остава до Дъблин?
— Около два часа и двайсет минути при тази скорост — каза Аластър и президентът повтори отговора.
— Когато кацнете — каза Джей, — ако не съм пристигнал, обадете се на Майкъл Гарити. Той е нашият адвокат. — Джей продиктува телефонния номер. — Ще долетя с първия възможен полет.
— Наеми самолет, Джей — каза президентът.
— Ще го направя, ако не намеря редовен полет — отвърна Джей. — Когато уредя въпроса, ще се обадя отново.
Джей приключи разговора, след това позвъни в хотел „Савой“ и помоли незабавно да пратят с такси багажа му до частния терминал на летище Хийтроу.
С едно бързо обаждане до кантората на „Аер Лингус“ Джей откри, че само след час ще има полет от Хийтроу за Дъблин. Облекчен, той реши засега да не си резервира място и позвъни отново в хотела, за да пренасочи багажа си към гишето на „Аер Лингус“.
— Тъкмо навреме се обадихте, сър — каза портиерът. — Държа го в ръката си и шофьорът чака.
— Според вас кога ще пристигне?
— По това време — за трийсет минути, ако имате късмет.
Един от служителите се съгласи да го откара до терминал 4 и Джей тихомълком се вмъкна в колата. Не искаше да го забележи Стюарт Камбъл или някой от хората му.
— Към терминала на „Аер Лингус“, ако обичате.
Шофьорът кимна и подкара толкова рязко, че Джей не успя да забележи мъжа с черен костюм, който го наблюдаваше от сенките край входа. Когато колата се отдалечи, мъжът бързо влезе във фоайето.
Фактът, че таксито с багажа му наистина пристигна пред терминал 4 след половин час, изненада Джей. Той благодари и плати на шофьора, после забързано мина през охраната и безкрайните формалности. Когато най-сетне се качи на самолета за Дъблин, до излитането оставаха десет минути. Мина му през ума, че Камбъл може вече да знае какво е намислил, но това не променяше нещата. Благодарение на празника щяха да бъдат в безопасност до четвъртък въпреки неминуемата поява на Камбъл.
Светлините на Хийтроу вече изчезваха под излитащия самолет, когато Джей осъзна, че за втори път през живота си не изпитва страх от полета. Той извади бележник от куфарчето, остави го в скута си, приготви се да пише и изведнъж си спомни, че не е резервирал стаи за екипажа. Освен това бе пропуснал да се свърже с митническите и емиграционните власти в Ирландия.
Вече бе забелязал липсата на вградени телефони в салона, а знаеше, че екипажът не разрешава използването на клетъчни телефони поради недоказаните предположения, че могат да предизвикат смущения в навигационната система — пълен абсурд, както твърдеше един негов познат от телекомуникациите. Но в момента нямаше избор.
Трябваше да проведе разговорите.
Салонът бе полупразен и Джей изчака, докато стюардесите минат с количките, после взе одеяло, загърна се плътно и отново набра номера на Майкъл Гарити. След кратка пауза отсреща се раздаде гласът на адвоката.
— Налага се отново да ви обезпокоя, мистър Гарити — каза Джей.
— За бога, човече, наричай ме Майкъл! — отвърна Гарити. — На тоя свят никой не ми вика „мистър Гарити“ освен жената, и то само когато е сърдита.
— Извинявай, Майкъл.
— И ти извинявай — разсмя се Гарити. — Май напоследък се случиха много неща.
— Слушай, налага се да ти прехвърля резервирането на стаи за хората от самолета. Освен това трябва да се обадиш на митницата и граничния контрол.
Джей продиктува необходимите данни.
— Имам грижата, Джей, стига кредитната ти карта да издържи — отговори весело Гарити.