— Добре. След един час пристигам.
— Ще те чакам — каза Майкъл Гарити.
Бизнес терминал, летище Хийтроу
Лондон, Англия
Стюарт Камбъл бе избрал за временен команден пункт една малка заседателна зала. Седнал наблизо, Анри Рену го наблюдаваше внимателно. Сред елегантната обстановка звучеше подходяща тиха музика — концерт на Вивалди — и Анри забеляза, че осветлението е намалено, което придаваше на залата още по-изискан вид.
Облегнат назад, Камбъл се бе опрял върху подлакътника на креслото и подпираше брадичката си с юмрук. Погледът му се впиваше в стената пред него.
— Стюарт? — подхвърли неуверено Анри.
— Да? — отговори бавно Камбъл, без да се обръща.
— Мисля, че си прав. Лондонският контролен център е проследил неясен радарен сигнал, летящ на североизток, но след около шейсет километра обектът излязъл от обсега на апаратурата.
— Много добре — каза безразлично Стюарт, увлечен в мислите си. — Нещо друго?
— Да — отговори Анри и тихичко потропа с пръсти по масата. — Мисля, че знам къде отива.
Стюарт рязко се завъртя към сътрудника си.
— Дъблин, предполагам. Прав ли съм?
Анри се усмихна и кимна.
— Как разбра?
— Аз бих сторил същото, Анри. Къде другаде би избягал един преследван американски президент освен в държава, където най-много обичат американците. Ако беше избрал друга посока, добрият мистър Райнхарт щеше да ми падне в очите.
— Пътува за Дъблин. Разбрано.
— Очаквах това и след петнайсет минути ще го последваме — каза Стюарт, после отново зае предишната поза и замислено впери поглед в стената. — Знаеш ли какво иска нашият уважаван премиер, Анри?
— Не, сър.
— Нали ти е известно, че имах доста дълъг разговор с него?
— Разбрах, че се е обадил.
Стюарт едва забележимо поклати глава.
— Мислех си, че го познавам. Знаех, че беше възмутен от плахото поведение на Тони Блеър по случая „Пиночет“. Затова му позвъних от Сицилия, за да го пришпоря. Знаех, че ще ни помогне да уредим преследването на Джон Харис.
— Разбирам.
— Но нямах представа доколко е превъртял на тази тема. Той наистина иска да прати Харис в Лима. Представяш ли си?
— Искате да кажете, още преди съда…
— Не, не. Никакви беззакония. Естествено, не може да се намеси в съдебния процес. Но е притиснал вътрешния министър, външния министър, полицията… всички, върху които има влияние, да сведат сроковете за екстрадиране до абсолютния минимум.
— Което вече едва ли ще стане — подхвърли Анри. — Изненадан ли си, Стюарт?
Камбъл се облегна назад и погледна Анри.
— Смаян съм. Откровено казано, не го очаквах.
— Значи бяхме на крачка? — попита Анри.
— От кое?
— От успеха. В името на клиентите.
— О, кръвожадния Мирафлорес — изсумтя презрително Камбъл и пак се завъртя към стената. — Да, сигурно сме били на крачка. И уредихме на Джон Харис еднопосочен билет за Лима.
— Тревожи ли те това?
След няколко секунди мълчание Стюарт Камбъл въздъхна и кимна.
— Да, много.
35
Международно летище Дъблин, Ирландия
Вторник, 20:40 ч
Майкъл Гарити чакаше пред изхода от митницата с малка табелка, върху която бе изписано „РАЙНХАРТ“. Оказа се по-нисък, отколкото предполагаше Джей, а буйната посребрена коса му предаваше вид на римски император. Имаше сбръчкано лице и грамадна уста, извита във вечна усмивка.
Ръкуваха се и Гарити посочи към микробуса, който чакаше да ги откара до пистата.
— Радвам се да те видя — каза той с плътен глас.
— Пристигнаха ли вече? — попита Джей.
Гарити отвори вратата на терминала и тръгна към микробуса с емблемата на „Парк Авиейшън“.
— Още не. Преди десет минути хората от въздушен контрол едва не ме нарекоха луд, задето им се обаждам за трети път. Не бяха чували нищо за „Юро Еър“ десет десет.
Джей го погледна стреснато.
— На твое място не бих се тревожил — бързо добави Гарити, докато се качваше в микробуса.
Шофьорът се представи и посочи с ръка към един далечен изход.
— Ще ви отведа там да ги изчакате.
— Вашата компания ли обслужва частните самолети? — попита Джей.