— Да, ако не са много големи. За вашия трябваше да вземем специално разрешение.
Джей извади клетъчния телефон и набра номер.
Между сигналите учтив женски глас съобщаваше очевидния факт, че номерът не отговаря. Накрая Джей с въздишка изключи телефона.
— Между другото, Джей — обади се Майкъл, — вдигнах по тревога една от секретарките си. Тя осигури хотелски резервации, транспорт и един леко изнервен инспектор от емиграцията, който да посрещне самолета.
— Само един ли?
— От митничари няма нужда, тъй като твоите хора не са напускали Европейския съюз.
— Да, разбира се. Бях забравил, а толкова се улисах с пътуването дотук, че не ми дойде наум да попитам.
Двамата се унесоха в мисли. След като прекосиха няколко портала, Майкъл Гарити наруши мълчанието.
— Джей, ти спомена по телефона, че имаш баба ирландка. Никога ли не си идвал в Ирландия?
— Не, за съжаление.
— Е, утре ще имаме доста работа, а и твоят противник Стюарт Камбъл ще ни гони по петите, но все пак трябва по някое време да те разведа из нашия хубав град.
Джей се усмихна и поклати глава.
— Аз… едва ли ще имам време, Майкъл.
— О, поне някои от най-важните туристически забележителности. Чувал ли си за Моли Малоун?
— За кого?
Гарити пропя няколко реда от песента и Джей със смях вдигна ръка.
— А, да. Хубавата рибарка, която умряла от треска…
— В центъра на града има чудесна нейна статуя. Не е много далеч от Четирите съдилища, както наричаме нашата старинна съдебна сграда, където се трудя всеки божи ден и където ще водим сегашната битка.
Микробусът спря край пистата и шофьорът изключи двигателя. Гарити извади клетъчния телефон и отново набра номера на дъблинския въздушен контрол.
— Пак съм аз, досадникът. Значи се обадиха? Чудесно. По кое време? — Той кимна. — Значи петнайсет минути? Благодаря. — Гарити прибра телефона и се обърна към Джей. — Чу ли?
Джей се усмихна и въздъхна от облекчение.
— Да. Петнайсет минути. Камък ми падна от сърцето.
— Откъде идвате? — попита шофьорът.
— От Лондон — отговори разсеяно Джей, обмисляйки предстоящите задачи.
— А, значи сте втората група. Ако търсите другите, те си тръгнаха преди малко.
Джей го погледна с леко раздразнение.
— Какво?
— Реактивният „Лиър 35“. Пристигна от Лондон преди около половин час и хората споменаха, че чакат още една група. Помислих си… нали разбирате, че сте заедно.
— Не — поклати глава Джей. — Аз пристигнах с редовен полет. Значи от Лондон казвате?
— Да, сър. Онзи, едрият тип и пилотите потеглиха преди няколко минути с хората, дето дойдоха да ги посрещнат. Рекох си, че може да сте закъснели. Извинявайте.
Джей изведнъж осъзна какво е чул и по гърба му пробягаха тръпки.
— Едър тип? — повтори той. — Чухте ли името му?
Шофьорът порови из джоба си и извади визитна картичка.
— Не разбрах как се казваше, но имам сведения за пилота, ако ви трябват. Името му е Жан-Пол. — Той се усмихна и подаде визитката. — Само че ще ми трябва после, като попълвам документите.
Джей погледна картичката и раменете му провиснаха.
— Какво има, Джей? — попита Майкъл Гарити.
— Как, по дяволите… — промърмори тихичко Джей.
— Какво? — повтори Майкъл, като приведе глава към него и се опита да разчете името.
— Уилям Стюарт Камбъл — каза Джей. — Вече е тук. Този човек или е ясновидец, или държи в джоба си цялото ЦРУ.
Хотел „Шелбърн“, Сейнт Стивънс Грийн
Дъблин, Ирландия
Докато лимузината му се носеше в нощта от дъблинското летище към хотела в центъра на града, Стюарт Камбъл усети тежестта на умората, но не биваше да й се поддава. Предстояха твърде много задачи, а като водач трябваше да подава ритъм — и пример — на целия екип.
Наложи си да поддържа разговора с тримата сътрудници, които го бяха посрещнали. При толкова много предстоящи задачи старанието им тази нощ щеше да бъде изключително важно и трябваше спешно да спечели техните симпатии.
Досега Стюарт Камбъл се бе срещал само с дъблинския партньор на своята фирма и усещаше с болезнена яснота над главата си ореола на достойнство и предполагаема непогрешимост, заради който подчинените не смееха да му възразят и да посочат допуснатите грешки. Създаването на лични дружески връзки със сътрудници и противници бе стар и изпитан похват — един от многото навици, които неизменно му носеха успех в преговорите.