— Предайте им, че чартърът продължава и парите няма да спрат — отговори веднага Джей.
Крейг кимна.
— Добре. Аз… може би пак ще ми трябва помощ от Вашингтон, ако разни хора поискат да ни скалпират заради онази лудория над Ламанша. Бяха повярвали, че сме катастрофирали и организираха спасителна операция.
— Ако се наложи, кажете. Ще се свържа с Вашингтон и ще сторя каквото мога.
— Още нещо. Може би ще ни трябва натиск от Вашингтон и за да отлетим до Щатите.
Джей смаяно вдигна вежди.
— Наистина ли можете да стигнете до Щатите? Без презареждане в Исландия или Канада?
Крейг кимна и пак се озърна към Аластър.
— Нека да го кажем така. От Дъблин до Мейн са около четири хиляди и петстотин километра, а максималният обсег на този самолет е малко над четири хиляди и осемстотин. Това означава, че ако насрещните ветрове не са прекалено силни, ако летим с така наречената максимално икономична въздушна скорост и ако не ни бъде забранено алтернативно кацане в Исландия, Гренландия или Канада, можем да успеем. Но има една голяма юридическа пречка.
— И то каква! — обади се Аластър.
— Каква? — попита Джей.
— Нашият самолет не е ЧПМДП.
Джей уморено се облегна на колата.
— Нищо не разбрах от това съкращение.
— В авиацията страшно си падаме по странните съкращения — каза Крейг. — ЧПМДП означава четиримоторна презокеанска машина за далечни полети. А за да стигнем от тук до територията на Съединените щати, ще трябва да летим далеч навътре в Атлантика, вместо да оставаме на петстотин километра от най-близкото летище, както е обичайната практика.
— Значи… ще извършите нещо незаконно?
— По-скоро ще бъде нарушение на правилниците, отколкото на закона… в строгия смисъл на думата — обясни Крейг.
— Мистър Райнхарт — намеси се Аластър, — моят колега се опитва да каже по най-мекия начин, че на практика не ни е разрешено да превозваме пътници направо през Атлантика, макар че наистина сме оборудвани с всичко необходимо за подобни полети: надуваеми лодки, спасителни жилетки, аварийни комплекти и тъй нататък. Разбирате ли, има си официална процедура за одобряване на самолети по определени маршрути, а нашият модел не е одобрен. Вече си докарахме ужасни неприятности с компанията, но дори и да не беше така, уверявам ви, че „Юро Еър“ за нищо на света няма да одобри такова отклонение от правилата.
— Няма и да им се наложи — каза Крейг. — Ще подадем заявка за полет през Кефлавик в Исландия, Гандер в Нюфаундленд и оттам до Мейн. Само че след излитането ще променим маршрута и ще летим по права линия или поне доколкото ни позволят. Над Северния Атлантик има строго определени маршрути.
— Мисля, че разбирам — каза Джей.
— Доколкото разбирам, все още не желаете да кацате в друга страна освен Съединените щати, включително и в Канада.
— Така е… а ще се справите ли с навигацията над океана? — попита Джей.
— Лесна работа — отговори Крейг, като видя болезнената гримаса на Аластър.
— Мразя този израз — промърмори Аластър.
— Той мрази този израз — повтори Крейг, сочейки с палец втория си пилот. — Имаме две спътникови координатни системи. Във всеки момент знаем позицията си с точност до метър.
— Да, така е — потвърди Аластър. — В този момент например знаем, че кариерата ни е точно на метър от пресечката между Мразени и Безработни. Защо тогава да не се повеселим още малко?
— С други думи… — започна съвсем обърканият Джей.
— С други думи — прекъсна го Крейг, — можем да го направим, ако президентът се нуждае от нас. Стига да не налетят някакви невиждани ветрове.
— Опитайте се да го уредите, момчета — каза Джей. — Ако не успея да го измъкна по друг начин, ще се наложи да търся помощ от вас.
37
Хотел „Грейт Съдърн“, летище Дъблин, Ирландия
Вторник, 21:50 ч
Пътуването до хотела край летището бе кратко, а избраният от Гарити ресторант се оказа опушена и толкова шумна кръчма, че за сериозни разговори не можеше да става и дума. Наближаваше единайсет, когато се върнаха в хотела, пожелаха „лека нощ“ на екипажа и се събраха в стаята на Джон Харис. Президентът, Шери Линкълн и Джей седяха на двата стола и отоманката, а Мат Уорд и Майкъл Гарити стояха прави.