— Правилно ли разбрах, че все още имате свободни места за прекия полет до Ню Йорк в десет? — попита Джей.
— Да, сър, мисля, че имаме. Един момент.
Младата жена почти цяла минута трака по клавиатурата на компютъра, преди отново да вдигне глава.
— Да, имаме места в туристическа и първа класа.
— Два еднопосочни билета, първа класа, ако обичате.
— Името ви, моля.
— Джон Харис — каза Джей.
Ново тракане по клавишите.
— Много добре, мистър Харис. Сега трябва да видя паспорта и кредитната ви карта.
Джей подаде кредитната карта, после се завъртя и хвърли поглед към Шери, която стоеше до вратата на терминала. Тя кимна, изчезна за около минута и се върна заедно с президента. Двамата тихо застанаха до Джей.
— Трябва да покажете паспортите си — каза той.
Харис се усмихна. Двамата с Шери подадоха сините си американски паспорти и видяха как представителката ги разлисти, после вдигна глава с непроницаема усмивка.
— Момент, моля. Веднага се връщам.
Тя напусна гишето и мина през една странична врата.
— Лоша работа — промърмори Джей.
— Виждам — отвърна Джон Харис. — Отнесе паспорта ми.
След минута младата жена се върна, следвана от мъж на средна възраст. Представителката отново седна зад гишето, а мъжът заобиколи и върна паспорта на президента.
— Добро утро. Аз съм Ричард Лейси, управител на бюрото — започна той, шарейки нервно с очи от Джон Харис към Джей Райнхарт и Шери. — Ще бъдете ли така добри да ме последвате?
— Мистър Лейси — каза Джей, — опитваме се да купим билет и да отпътуваме. Какво има?
— Аз… ще ви бъда задължен, ако ме последвате — каза Лейси и ги поведе през няколко врати към малка заседателна зала.
— Каква е тази история? — попита Джон Харис, когато вратата се затвори зад тях.
— Моля, седнете, сър.
— Не желая да сядам, мистър Лейси — каза Харис. — Желая да излетя с вашия самолет.
Лейси наведе очи към масата и дълбоко въздъхна.
— Знам това, господин президент.
— Добре — намеси се Джей. — Щом знаете кой е президентът Харис, значи имате определена причина да разговаряте с нас насаме. Каква е тя?
Лейси най-сетне вдигна глава.
— Ужасно съжалявам, но днес не можем да ви предложим пътуване по нашата авиолиния.
— И защо, мистър Лейси? — попита Джей, опитвайки се безуспешно да смекчи язвителните нотки в гласа си. — Да не би някой официален представител на ирландското правителство да е дал подобна директива? Ако е така, уверявам ви, че нарушава закона.
— Не е правителството.
— Тогава кой?
Лейси се обливаше в пот.
— Моля ви, няма ли да седнете за малко?
— Не — отсече Джей. — Вие ръководите авиолиния, а президентът Харис като гражданин се опитва да ви плати няколко хиляди долара. Нямате законно право да му откажете място. Рискувате да си навлечете огромен съдебен процес, сър.
— Решенията тук не зависят от мен, мистър…
— Райнхарт. Джей Райнхарт. Аз съм адвокат на президента.
— Да. Разбира се, мистър Райнхарт.
Той протегна ръка, но Джей отказа да я поеме.
— Разберете ме, директорът на компанията нареди независимо от заплахите и последствията да не продавам днес билети на президента Харис.
— А утре? — попита Джей.
— До второ нареждане. Не знам защо.
— Много удобно — отсече Джей.
Джон Харис леко положи ръка върху рамото му.
— Разбираме, че не зависи от вас, мистър Лейси — заяви президентът. — Но ще кажете ли, че не сте упълномощен да ми дадете обяснение?
Лейси извади от джоба си листче и му го подаде с разтреперана ръка.
— Наредиха да ви помоля да се свържете с мистър О’Дей на този номер. Това е нашият директор, той ще ви обясни.
— Много добре.
— Чакай малко, Джон. Не е добре! Ще подам съдебен иск и…
— Не, Джей. Да вървим. Благодаря, мистър Лейси.
— Можете да използвате телефона тук — предложи Лейси.
Джон Харис поклати глава.
— Не виждам смисъл да говоря с вашия директор или с когото и да било от авиолинията, сър. Или съм добре дошъл, или не. Вие очевидно смятате второто и също тъй очевидно приемате възможността за сериозни съдебни последствия.