— Да… струва ми се — измънка Лейси.
Той ги изведе в терминала, измънка още едно извинение и се отдалечи. Шери ги чакаше до вратата. Джей разгорещено й обясни положението.
— Ще разговарям с „Делта“ — каза той. — Чакайте тук.
Петнайсет минути по-късно Джей се върна изчервен и ядосан.
— Дъблинският управител на „Делта“ твърди, че ирландските гранични власти щели да ги глобят, ако ти разрешат да напуснеш страната с висящо съдебно дело, но не можа да ми каже с кого точно е разговарял. Не пожела и да ми даде телефонния номер на централното ръководство в Атланта. Будалкаше ме, разбира се.
— Очаквах нещо подобно, Джей — тихо каза Джон Харис.
— А аз не. Възмутително е!
Джон Харис кимна на Джей и Шери да го последват до една ниша в предната част на терминала, където президентът се обърна и приведе глава към тях.
— Да, възмутително е, но всички знаем, че зад цялата работа стои Стюарт. Можехме да очакваме нещо подобно. Успял е да ги сплаши с едва завоалирани заплахи за съдебни процеси или евентуални правителствени санкции и, разбира се, те ще извършат онова, което върши всяка компания в миг на съмнение — ще се презастраховат.
— Ти сякаш ги оправдаваш, Джон — каза Джей.
Президентът поклати глава.
— Както ти казах снощи, никога не подценявай Стюарт Камбъл. Той е същински Ламонт Кранстън и умее да замъглява умовете на хората.
Джей го погледна озадачено.
— Кой?
Джон Харис се усмихна.
— Ламонт Кранстън. За да го помниш, трябва да си прехвърлил петдесетте, Джей. Герой от една стара радиопиеса.
— Аха.
Джон Харис се озърна през рамо към изхода, после пак ги погледна.
— Да се връщаме в хотела. Там ще обсъдим следващия ход.
— Радвам се, че говорите тъй спокойно, господин президент — каза Джей.
Харис го погледна в очите.
— Така изглежда отстрани, Джей. Само аз си знам какво ми е.
Хотел „Грейт Съдърн“, летище Дъблин, Ирландия
Аластър Чадуик пиеше чаша портокалов сок, когато видя Крейг Дейтън, по джинси и бяла риза, да влиза в хотелския ресторант. Изглеждаше много доволен.
— Усмихваш се — отбеляза Аластър.
— Да — лаконично отвърна Крейг.
— Ще дойдат ли Джилиан, Урсула и Ели?
— Джилиан ще слезе след малко — каза Крейг. — За останалите не знам.
— Струва ли ми се, или наистина забелязвам перца от канарче по устата ти? — попита Аластър с подчертано сух глас.
Крейг седна, кимна на сервитьора и посочи чашата си за кафе, после се обърна към Аластър.
— Перца от канарче ли?
— Да, като на котарак, който току-що е излапал канарчето. С други думи, изглеждаш непоносимо самодоволен.
— Тъй ли? Е, преди малко имах много странен разговор с нашия главен пилот.
— Нима? Странен? Крейг, всеки разговор с хер Вуртшмит е странен по дефиниция. Човекът е чист параноик с мания за нормалност.
— Може би, но той ми каза да продължавам и обеща да ми прати по факса чартърните документи за митниците в Исландия, Канада и Щатите, ако нашият клиент реши да продължи полета.
Аластър се смая.
— Просто така?
— Да, просто така.
Вторият пилот седна по-удобно и се покашля.
— Крейг, съвсем меко казано, снощи прахосахме доста хилядарки на британците, като ги пратихме да търсят катастрофирал самолет, който не беше катастрофирал. Знае ли Вуртшмит?
Крейг задигна една от препечените филийки на Аластър и наля сметана в кафето си.
— О, знае, но прие моето обяснение.
— Аха! — възкликна Аластър и за по-изразително размаха последната филийка. — Ето че си дойдохме на думата! Пак си му скроил шапка!
— Извинявай, какво? Пак ли говориш на британски жаргон?
— Скроил си му шапка. На ливада си го направил. Пратил си за зелен хайвер горкия човечец.
— А, да. Това, последното го разбрах.
— За бога, Крейг, какво му каза?
— Казах му… — За да засили напрежението, Крейг не довърши и разгърна менюто.
— Да? Какво?
— Казах му, че сме отменили разрешението за кацане по прибори, за да останем в международно въздушно пространство и да избегнем евентуални дипломатически проблеми, а после по някаква неизвестна причина въздушният контрол в Лондон не е приел обажданията ни.