— Значи ме искаш сега, а, господин съдия? — викна тя една сутрин преди няколко месеца, след което смъкна нощницата и застана величествено пред големия прозорец на спалнята, та да я видят съседите. — Щом е тъй, давай, проклетнико! Тук и сега! Или предпочиташ да го направиш на масата в съдебната зала?
Той разтърка очи и си припомни също тъй досадния факт, че днес е дежурен и трябва да търпи всеки скапан адвокат или друг некадърен защитник на ирландското право, който не може да се справи с вълната от престъпления и наказания без благословията на съдия с бяла перука.
— По дяволите! — изръмжа О’Конъл просто за да чуе как протестът отеква между стените.
Докато си вареше яйца и препичаше филийки в кухнята, той свирепо чакаше телефонът да зазвъни и провокацията не закъсня.
— Ало.
— Съдия О’Конъл?
— Да не мислите, че някой друг ще се върже да ми виси на телефона по празниците?
— Извинявайте, господин съдия. Предполагах, че сте дежурен.
— Да, мътните да го вземат. Кой се обажда?
— Патрик Нолан, сър, от фирмата „Маккълоу, Малоун и Бърк“. Боя се, че имаме спешен случай, свързан с бивш президент на Съединените щати, а изчерпахме всички възможности да открием районен съдия.
— Не ще и дума — изсумтя О’Конъл. — Всички са се изпокрили. Значи президент на Съединените щати? Това да не е майтап?
— Не, милорд.
Нолан набързо обясни случая. Седнал до кухненската маса, О’Конъл го изслуша внимателно и накрая попита:
— Значи искате да бъде издадено разрешение за арест въз основа на заповед от Интерпол?
— Да, милорд.
— А къде са гардовете? Подобна заповед трябва да бъде представена от тях, а не от частна кантора.
— Ще я представят, милорд. Аз само им помагам.
— Ще протестират ли адвокатите на мистър Харис?
— Сигурни сме, че ще протестират, господин съдия, и сме готови да ги уведомим, щом дадете съгласие да ни приемете.
— Откъде ви хрумна, за бога, че имам юрисдикция над подобен случай? Та това е просто заповед за арест!
Патрик Нолан бързо и предпазливо изложи аргумента си:
— Според закона, милорд, при отсъствието на районен съдия вие имате право да вземете решение, ако желаете.
— Е, мога и да разгледам случая, но си избийте от главата всякакви фантазии, че ще идвате днес у дома.
— Моля за извинение, господин съдия, но има опасност обвиняемият да избяга.
— От Ирландия ли?
— Да.
О’Конъл се позамисли.
— Казахте, че този човек е бивш президент на Съединените щати. Спомням си името.
— Да, господин съдия.
— Имате ли сериозни опасения, че може пак да извърши престъпление нейде другаде?
— Не, господин съдия, но може да излезе извън нашата юрисдикция.
— Какво? Казахте, че предполагаемото престъпление е извършено в Перу, нали така?
— Да, милорд.
— Онова Перу, с индианците и ламите, дето е на другия край на скапания глобус?
— Да, милорд.
— А ние тук все още живеем в Ирландската република, ако не се е случило нещо, откакто си легнах снощи, нали?
— Ъъъ… да, милорд.
— Тогава за какъв дявол се тревожите?
— Ами…
— Питам ви, има ли опасност този човек тепърва да инквизира някого, ако не броим мен, разбира се?
— Не, господин съдия, но…
— В такъв случай заповядайте утре сутрин, господин адвокат! Ще разгледам случая точно в единайсет. Не, в десет сутринта. Ще уведомите ли адвоката на Харис?
— Да, милорд.
— Добре. А сега ме оставете на мира.
Той тръшна слушалката и замислено захапа препечената филийка. Един случай с участието на толкова високопоставена личност щеше да предизвика голямо внимание. Репортажи в медиите, държавни служители, дипломати и гръмогласни тълпи от заинтересовани лица.
Интересно дали има нещо вярно в това обвинение, запита се той, опитвайки се да потисне старата си неприязън към нахалния стремеж на американското правителство да се меси навсякъде.
Може да се окаже адски интересно!
40
Дъблин, Ирландия
Сряда, 11:00 ч
Джей бе насрочил среща в адвокатската кантора за единайсет сутринта, осъзнавайки много добре, че разговорите стават безпредметни, ако по това време Джон Харис вече лети за Ню Йорк. Сега, след като този вариант бе пропаднал, той държеше да се яви навреме. Щом щяха да се сражават, трябваше да се подготвят колкото се може по-добре.