В часовете преди срещата двамата с Шери се опитаха да наемат малък реактивен самолет, който да отведе президента до Ню Йорк, но усилията им се провалиха. Никой не можеше да организира презокеански полет в толкова кратък срок. Единственият вариант, който предложиха на Шери, беше да си поръчат презокеански „Гълфстрийм“ от Чикаго на безумна цена, но дори и тогава най-ранният срок за излитане от Дъблин щеше да е в четвъртък малко преди обяд.
— Свършиха ми се хитрините — каза Джей на Джон Харис в десет и четвърт. — Или ще оспорим тук проклетата заповед, или излиташ с боинга.
— Екипажът още ли е съгласен? — попита президентът.
Джей кимна.
— Разговарях с тях преди петнайсет минути. Отпочинали са и имат готовност да потеглят, когато решим. Рисковано е, разбира се. Може да им се наложи да завият обратно, ако насрещните ветрове са прекалено силни, или пък да отбият към Исландия или Канада, което ще предизвика нови неприятности.
Джон Харис седя мълчаливо почти цяла минута и накрая с въздишка поклати глава.
— Не, Джей, мисля да изчакам тук. Твоят Гарити ми харесва, а ако съдя по думите му… и по факта, че бих предпочел да атакувам, вместо да бягам… може би трябва просто да отпратя онези приятели във Франкфурт. Тук ще си намеря предостатъчно защитници.
— Не е сигурно, Джон. Още не е насрочено заседание, няма дори съдия.
— Все пак аз знам най-добре какво е станало в Овалния кабинет и какво не и вярвам, че ирландският съдия ще ми даде възможността да докажа, че записът е фалшив.
За няколко напрегнати секунди Джей се вгледа втренчено в президента. Джон Харис седеше на ръба на леглото, забил поглед в килима.
— Джон, парите са твои, но бих искал тези момчета да чакат в пълна готовност, докато разберем какво точно става.
Харис бавно кимна.
— Добре. Но не смятам да ги използвам.
Кантората на Шомъс Дънам от фирмата „Дънам и Макбрайд“, чиито услуги бе наел Джей по съвет на Майкъл Гарити, се намираше в невзрачна сграда в работнически квартал на няколко километра от центъра.
Майкъл Гарити вече ги чакаше, когато Джей, Шери и президентът влязоха в малката, леко занемарена заседателна зала, а Мат Уорд остана да пази в коридора.
След като приключиха с представянето, Гарити отново изложи накратко случая, като наблегна особено върху предполагаемото съществуване на запис. Изненада се от новината, че Камбъл е обещал до вечерта да осигури копие на Джей.
Шомъс Дънам бе започнал да обсъжда стратегията, когато повикаха Гарити на телефона. Няколко минути по-късно адвокатът се върна пребледнял и необичайно тих. Без да каже нито дума, той се отпусна на един стол в края на масата, но всички го забелязаха.
— Майкъл, зле ли ти е? — попита Шомъс Дънам.
Гарити хвърли поглед наоколо и се опита да се усмихне.
— Да, вероятно може и така да се каже.
— Какво има? — попита Джей от другия край на масата.
— Обади се Стюарт Камбъл. Имаме съдия.
— Как е разбрал къде си? — попита Джей.
— Очевидно Камбъл знае телефонните номера на целия западен свят — отговори Гарити. — Както предполагах, намерил е съдия от Върховния съд. Заседанието ще се състои утре сутрин в Четирите съдилища.
— А съдията? — обади се Дънам.
Гарити потропа с пръсти по брадичката си и за няколко секунди заби поглед в стената, преди да отговори.
— Наистина не знаех, че точно той е дежурен днес. Не ми и хрумна… не че бих могъл да променя нещо…
— Какво говориш? — попита Джей малко по-рязко, отколкото искаше.
Гарити извърна очи към него.
— Паднал се е най-лошият съдия, който можехме да получим в подобно дело. Съдия О’Конъл.
Челюстта на Шомъс Дънам провисна.
— Същият съдия О’Конъл — продължи Майкъл Гарити, — който никак не обича Съединените щати и който не прощава никому, освен на господа, с когото явно обича да се сравнява.
— Не можем ли… да му направим отвод? — попита Джей. — Ако и тук употребявате този термин… с други думи, да поискаме да се откаже от случая, защото има предубеждения спрямо американците.