— О, той няма предубеждения към самите американци, Джей — каза Гарити. — Просто има зъб на американското правителство по най-различни поводи. Понякога се чудя дали не го е яд и на Джон Кенеди, че се остави да го застрелят.
— Но Джон Харис е бил глава на американското правителство — възрази Джей. — Това прави отвода още по-наложителен.
— Джей, не помня съдия О’Конъл някога да си е правил отвод и не вярвам тепърва да го направи. Бих казал, че маниакално вярва в своята безпристрастност. Можем да подадем жалба, но тя неминуемо ще се провали, ако не цитираме някое негово ужасно предубедено изказване, а той е прекалено предпазлив, за да допусне подобно нещо.
Шомъс Дънам кимна.
— Не ще и дума, тежък удар. Той е горещ привърженик на Договора против изтезанията. Дори написа няколко статии. Навремето побесня, когато Вашингтон се опита да се намеси в случая „Пиночет“.
— Не можем ли да си изберем друг съдия? — попита Джей.
— Тук не правим така — обясни Майкъл. — Каквото ти дадат, това е, тъй че още отначало си имаме сериозен проблем.
Джон Харис се приведе напред и привлече погледа на Майкъл Гарити.
— Очаквате ли да стори нещо, което не би сторил друг съдия?
Майкъл печално поклати глава.
— Той е тиран в съдебната зала, господин президент. Много е непредвидим и с него се работи ужасно трудно. Ядосва се от всяка дреболия и може да съсипе най-добрата адвокатска реч, като се разкрещи без никакъв повод. С други думи, нравът и щуротиите му не оставят шанс дори и на най-добрите адвокати.
— Често ли се случва Върховният съд да отмени решенията му? — попита Джей.
Гарити и Дънам поклатиха глави едновременно.
— Много рядко.
— Което подсказва — намеси се Джон Харис, — че тиран или не, той познава закона.
— Не ме тревожи тълкуването на закона — каза Майкъл Гарити. — Боя се, че в случая има прекалено голяма свобода за лична преценка.
— В такъв случай какво препоръчвате? — попита Джон Харис.
— Препоръчвам — започна Майкъл — да посветим остатъка от деня на сериозна работа по издирване на законни основания да отхвърлим идеята, че един случаен видеозапис и нечии непотвърдени изявления могат да представляват основа за арест.
— И какви са перспективите за успех? — попита президентът, гледайки втренчено двамата юристи.
Шомъс Дънам въздъхна и се озърна към Майкъл Гарити, после отново погледна президента в очите.
— Господин президент, настоятелно ви съветвам да бъдете готов за всичко. Срещу нас играят с белязани карти.
Хотел „Шелбърн“, Сейнт Стивънс Грийн
Дъблин, Ирландия
Стюарт Камбъл напусна трескавата дейност в президентския апартамент и се оттегли в спалнята си с видеокасетофона, за да направи копие от записа.
— Никой друг не бива да има достъп до това доказателство освен мен — предупреди той екипа. — Разполагам с необходимата апаратура и ще извърша копирането сам.
Часовникът на нощното шкафче показваше 16:30 часа, когато той отвори куфарчето си и извади добре опаковано пакетче. Сложи го на леглото и извади отвътре малка дигитална видеокамера и миниатюрна касета. Включи камерата, зареди касетата, седна на ръба на леглото и се загледа в черното екранче. След малко на него се появи черно-бяло изображение на мъжки гръб. Мъжът заобиколи някакво бюро и изчезна от кадъра. После човекът с камерата явно седна на диван и фокусира обектива. Изображението се проясни. Камерата показваше най-известния кабинет на света.
Звукът беше глух, но не прекалено. Както в Лима, когато видя записа за пръв път, Камбъл го изгледа от началото до края, за да е сигурен, че помни всяка казана дума.
В края на записа Ренълдс явно бе изключил камерата малко след напускане на Овалния кабинет. Последните кадри показваха подскачащо изображение на дългия коридор откъм източната врата. Отстрани се виждаше огледало и застанал до него униформен пазач.
Стюарт отдавна бе подготвил нотариално заверена фонограма на разговора. След като се срещна с Ренълдс и записа показанията му, той разполагаше с доказателство, че гласът от Овалния кабинет е негов.
Камбъл отвори куфарчето си, за да провери дали вътре лежи другата касета с многобройни записи от телевизионни изяви на Джон Харис — добра основа за първоначално сравнение с образа и гласа на събеседника от записа на Ренълдс. Извади фонограмата от разговора, като се питаше дали Джон Харис наистина си спомня изречените думи, или през онзи ден е чувал само онова, което би искал да чуе. Така или иначе, фонограмата щеше да го погуби.