Стюарт внимателно сложи настрани втората касета и фонограмата.
Помисли си, че правилно бе настоял Бари Ренълдс да му предаде оригиналната касета. Едно копие би имало много по-малка стойност пред експертите.
Спомни си как за пръв път се срещна с Ренълдс в Балтимор и колко бе изненадан от неговото убеждение, че президентът Мирафлорес е заповядал да го убият заради перуанската акция.
— Мирафлорес знаеше, че аз съм организирал цялата операция — каза тогава Ренълдс. — Но не подозираше, че съм действал по лична заповед на президента.
— Кой му каза? — попита Стюарт.
— Аз — отговори тихо Ренълдс в сумрака зад дръпнатите пердета на апартамента си. — Преди да напусна Управлението, колегите потвърдиха, че за главата ми има обявена награда. Знаех, че убийците на Мирафлорес ще ме очистят рано или късно, ако той не отмени заповедта, но знаех също така, че той никога не би се опитал да убие един бивш президент.
— И макар че на практика вие поръчахте нападението, вярвахте, че Мирафлорес ще ви прости?
— Знаех, че Мирафлорес мрази Джон Харис, защото при онова нападение убиха брат му. Знаех, че е готов да размени моя скалп срещу скалпа на Харис.
— И му дадохте видеозаписа, с който искахте да се подсигурите.
— Пратих му копие — потвърди Ренълдс — и се съгласих да свидетелствам, ако Харис бъде изправен на съд по международните закони и ако Мирафлорес оттегли убийците. Дотук всичко върви добре.
Това беше преди два месеца.
Камбъл отново погледна видеокамерата — модел от края на деветдесетте години. Не бе подозирал, че подобна технология е съществувала преди мандата на Харис, особено пък в такъв вид: миниатюрна камера, скрита в щипка за вратовръзка, а записващото устройство — в куфарче. Но в Балтимор Ренълдс му показа камерата. Изглеждаше грубовата, но вършеше работа.
Дъблин, Ирландия
Джон Харис стоеше до прозореца на кантората, без да слуша напрегнатия правен спор зад гърба си. Мислите му се рееха в другия край на света.
Мислеше си за Алис, както му се случваше по няколко пъти на ден. Загубата й преди три години поради глупава и убийствена лекарска грешка щеше да го преследва вечно заедно с нелепото чувство, че ако бе стоял до нея в операционната, нямаше да й инжектират погрешно лекарство.
Той стисна зъби, за да удържи сълзите. Привидно бе посрещнал нейната смърт с достойнство. Отказа да съди лекарския екип, прости на хирурга, анестезиолога и трите сестри както публично, така и насаме, опита се да им помогне сред адската буря от обществено възмущение и неразбиране. И без това вече имаше национална кампания за предотвратяване на лекарските грешки, но смъртта на Алис — на една бивша първа дама — се превърна в катализатор и тя би се гордяла… не, тя се гордее, поправи се той, с напредъка, постигнат след нейната смърт, и с огромния брой хора, спасени през следващите години благодарение на реформите в здравеопазването.
А сега, помисли си той, ето ме пред ново лично предизвикателство. Как да постъпя, скъпа? Да бягам? Да остана? Да се боря? Да отстъпя? Вариантите бяха тъй ужасно объркващи, а на всеки няколко часа черната топка на страха в стомаха му изплуваше, за да го обгърне и да замъгли неговите решения.
Но нима чувството за дълг имаше някаква стойност, когато срещу него бе организиран опит за убийство, пременен нескопосно в одеждите на закона?
В този момент се нуждаеше до болка от Алис. Искаше тя отново да го упъти в правилната посока, както бе правила неведнъж в най-решителните моменти през онези четири невероятни години в Белия дом. Например в нощта, когато също като днес се двоумеше дали да не избяга. Как, попита я той, как да изостави партията си, след като преизбирането му е буквално гарантирано? Но нима не бе заложил цялата си репутация върху идеята за един-единствен шестгодишен мандат — промяна, която изискваше промяна в конституцията, но би донесла огромна полза на нацията? Беше дал това обещание пред американския народ по време на кампанията си. Как да му обърне гръб?
Тогава Алис дойде при него в Овалния кабинет, изгони секретаря и затвори вратата. Двамата застанаха заедно пред прозореца към Розовата градина и дълго гледаха далечния фонтан и паметника на Вашингтон. Алис стискаше ръката му и не казваше нищо.