Но предполетната подготовка приключи по график. В шест и петнайсет самолетът беше зареден, проверен и готов за полет. В шест и двайсет и пет Джон Харис, Шери Линкълн и Мат Уорд се качиха на борда, където вече ги чакаха трите стюардеси и двамата пилоти.
Крейг силно се изненада, когато получиха от въздушния контрол разрешение за полет до Съединените щати. Но все още оставаше да получат разрешение за излитане и когато от кулата им го дадоха без забавяне, той зяпна от изумление.
Крейг се поколеба, после хвърли поглед към Аластър.
— Наистина ли? Да не съм чул погрешно?
— Нейна светлост кулата рече, а аз повтарям дословно: „Юро Еър“ десет двайсет, имате разрешение за излитане.
Крейг премести дроселите напред, за да придвижи боинга по пистата за рулиране.
— Как ще го направим сега? — попита той.
— Кое?
— Излитането.
— И това ли си забравил? Леле, колко се радвам, че не пускаме външни лица в кабината. Ако можеха да те чуят…
— Добре де, дай да видим дали помня добре, Аластър. Ако дръпна щурвала назад, къщичките се смаляват, ако го бутна напред — растат.
— Стига преди това да си изтласкал дроселите напред, за да имаш тяга.
— А, да. Сега си го спомних. Трябваше да кажа: „Увеличи мощността, задействай автоматичните дросели“.
— Джордж да ни е на помощ, ти май наистина го знаеш.
— Аластър! — възкликна Крейг с престорена изненада, докато двигателите набираха мощ и боингът потегляше напред. — Впечатлен съм, че в труден час споменаваш основателя на Съединените щати, президента Вашингтон.
Крейг посегна нагоре да провери дали външните светлини са включени, а Аластър се разсмя.
— Държа да те уведомя, че ставаше дума за достопочтения английски крал Джордж.
— Не се и съмнявам — отвърна Крейг. — Сто и трийсет километра в час.
— Това аз трябваше да го кажа, по дяволите!
— Ами кажи го де!
— Сто и трийсет.
— По-добре ли ти е сега?
— Много. — Аластър следеше внимателно как скоростта наближава посочените от бордовия компютър двеста и двайсет километра в час. — Имаме скорост за излитане! — обяви той.
Крейг плавно придърпа щурвала и издигна самолета във въздуха. Мислите му вече се бяха насочили към предстоящото получаване на разрешение за презокеански полет и тежката задача да следи непрекъснато ветровете и метеорологичните условия.
— Във въздуха сме. Вдигни колесника — нареди Крейг.
— Разбрано, вдигам колесника — отговори Аластър и бутна лоста нагоре.
— Колко е часът по местно време? — попита Крейг.
— Седем без десет. Изпреварваме графика с десет минути.
Крейг кимна.
— Само дано не се хабим напразно.
Хотел „Грейт Съдърн“, летище Дъблин, Ирландия
Будилникът стресна Джей в осем и десет след по-малко от три часа сън. Вероятно Майкъл Гарити се чувстваше също тъй гроги в другия край на града, ако изобщо бе успял да се добере до дома си. Перспективата да води съдебна битка, когато очите му сами се затваряха, вече тревожеше Джей, но го крепеше мисълта, че усилията от тази нощ може да им осигурят оръжие срещу добре смазаната машина на Стюарт Камбъл.
Той скочи на крака и залитайки, се отправи към банята с желанието да остане под горещия душ поне месец-два.
Трудно му беше да се откъсне от мислите за боинга на „Юро Еър“. Около седем и половина бе позвънил на летището, откъдето потвърдиха, че е излетял навреме. Шери не се обаждаше, което би трябвало да означава, че всичко върви нормално.
Джей подаде глава от кабинката и се помъчи да фокусира поглед върху часовника си на тоалетната масичка. Осем и двайсет и три! Крейг го бе предупредил, че моментът за взимане на решение ще настъпи около три часа след излитането, тоест горе-долу по времето на съдебното заседание.
Той се върна под горещата струя и постоя така със затворени очи, като се наслаждаваше на спомена за усмивката на Шери Линкълн.