— Седнете, мистър Гарити! — кресна най-сетне О’Конъл. — Ще приема всеки един документ, който изглежда истински, а после ще реша дали да го смятам за такъв. Не искам да чувам повече възражения по този повод.
— Милорд — каза накрая Камбъл, — с ваше разрешение бих желал да покажа на съда въпросния видеозапис.
Майкъл тутакси скочи.
— Милорд, моля ви.
— Сега пък какво, мистър Гарити? Едва ли сте готов да оскърбите съда с поредното възражение въпреки моята изрична забрана.
— Милорд, истината относно недопустимостта на въпросния видеозапис в съда ще бъде потулена поради вашата забрана да възразявам. Моля за разрешение да подам молба за хабеас корпус и по този начин да изложа истината.
О’Конъл раздразнено тръсна глава.
— Господи, мистър Гарити! Опитът ви е достоен за уважение и малко забавен, но както знаете, от около шестстотин години процесът хабеас корпус се използва за освобождаване на човешки същества, а не на истината, както вие я виждате. Отхвърля се.
— Милорд — продължи Майкъл, — ако не ми беше забранено да възразя срещу показването на записа, щях да изтъкна, че нашият наказателен кодекс забранява използването на незаконно получени доказателства, а тази касета е получена в нарушение на американските закони и следователно не може да бъде приета от ирландския съд.
— Но в действителност — заяви О’Конъл, като се подпря на масата и размаха чукчето насреща му — аз вече ви забраних да възразявате и поради това не чух нито дума от онова, което изобщо не биваше да казвате. А сега сядайте, мистър Гарити, за да видя въпросния запис, преди всички да сме умрели от старост.
45
„Юро Еър“ 1020, в полет
Четвъртък, 10:40 ч
Докато Шери Линкълн говореше по сателитния телефон, Крейг и Аластър не споменаха нищо за трудностите с горивото. Тя изрече няколко думи, въздъхна и подаде слушалката на Крейг.
— Не успя ли да го откриеш?
— В съда е. Сигурно не може да говори. Оставих му съобщение.
— Ако искаш да опиташ отново, заповядай по всяко време.
— Благодаря, момчета — каза Шери, после излезе и затвори вратата на кабината.
Аластър бе превключил на друга честота и любезно разпитваше останалите самолети по презокеанските трасета какви данни за вятъра дават бордовите им компютри. Така получаваше по-ясна представа за времето, отколкото можеха да имат метеоролозите. Крейг поддържаше връзка с въздушния контрол в Шануик и същевременно слушаше разговорите на Аластър. Чу как вторият пилот благодари на поредния екипаж, после се облегна назад и погледна наляво.
— Мисля, че ще е по-добре да слезем на девет хиляди метра — тихо каза Аластър.
— Защо?
— Току-що разговарях с боинг 747, който лети на изток, около триста километра пред нас. Сега са на девет хиляди и триста и срещат вятър със скорост петдесет километра и посока 065 градуса. Малко пред тях един еърбъс А-340 лети на височина единайсет и сто. Съобщава за насрещен вятър с посока нула шест шест и скорост осемдесет и шест километра.
По изражението на командира бе ясно, че е разбрал.
— Аластър, на идване имахме попътен вятър! Все още имаме… — Крейг погледна данните за вятъра в бордовия компютър. — Охо… почти нула.
— Зоната на ниско налягане идва на юг, Крейг, и ще навлезем в насрещен поток.
— Боже мой, колко бързо се движи?
— С осемдесет-сто километра в час, може би и по-бързо. Нямаше го в прогнозите.
Настана безкрайно мълчание. Най-сетне Крейг заговори отново.
— И как ще се отрази това на изчисленията ни за горивото?
— Не особено добре. Ако ветровете наистина са такива, няма начин да стигнем до Дъблин.
— Значи наистина ще кацаме в Галуей?
Аластър кимна.
— Дори и това няма да е лесно.
Лицето на Крейг стана много сериозно.
— Аластър, да не би да твърдиш, че ще имаме затруднения да достигнем брега на Ирландия?
Липсата на бърз отговор смрази кръвта му. Вторият пилот въздъхна и разпери ръце.
— Мисля, че ще се доберем до Галуей, но почти без резерв. Малко късно променихме курса.
— О, господи! — прошепна Крейг.
— Затова трябва да слезем на девет хиляди, Крейг. Губим гориво, но компенсираме с по-висока скорост.
Крейг кимна.