— Да, сър.
— От това се боях.
— Познавате ли го лично, господин президент?
След дълга пауза Джон Харис отговори:
— Благодаря за съвета, Алекс.
Стиснал замлъкналата слушалка, Алекс Маклафлин седеше във Вашингтон и болезнено усещаше празнотата на мястото на неизречения отговор.
Когато остави слушалката, Джон Харис поседя замислен няколко секунди, преди да осъзнае колко напрегната и мълчалива е Шери в очакване да узнае какво са обсъждали.
— Да ти го кажа с две думи, Шери. Трябва незабавно да си наема адвокат. Още оттук, по телефона.
И той й предаде останалата част от разговора.
— Познавате ли човек, който да отговаря на тези изисквания, сър? Светило в международното право.
За нейна изненада Харис изсумтя и кимна.
— Познавах. Много, много отдавна в една далечна галактика. Най-блестящият ум в областта на международното право, когото съм срещал някога, но с прекалено голямо сърце.
— Моля, сър?
Той поклати глава и въздъхна.
— Извинявай. Стари спомени. Канех се да го включа в екипа си, но назначението му стана невъзможно. Заради една постъпка…
— Дали в момента е на разположение? — попита Шери.
Джон Харис се втренчи в нея.
— Точно това му беше проблемът. Че винаги гледаше да е на разположение.
— Но ще можете ли да го наемете сега?
— Само ако съм луд за връзване. Или поне така биха ми казали от Вашингтон, ако ги попитам.
6
Международно летище Леонардо да Винчи
Рим, Италия
Понеделник 14:20 ч
Цяло съзвездие от сериозни лица кръжеше из малката заседателна зала в главната сграда на римското летище. Всички си взимаха плодове и бутилки минерална вода от дългата маса.
Няколко полицейски служители разговаряха с двама цивилни представители на карабинерите, а трима униформени пилоти стояха уединени в ъгъла и наблюдаваха останалите. Малко по-настрани стоеше директорът на летището заедно с един чиновник от Министерството на външните работи, до тях сър Стюарт Камбъл ръкомахаше към пистата, където кратък ръмеж бе оставил лъскав слой влага. Синкав цигарен дим изпълваше залата и няколкото пепелника бяха препълнени. Тихата музика откъм чакалните долиташе толкова глухо, че не можеше да се разпознае мелодията.
— Има ли нещо ново от въздушния контрол? — обърна се на италиански Камбъл към старшия полицейски служител.
Полицаят поклати глава.
— Нищо, синьор. Самолетът отказва да потвърди отвличане и не подава условния сигнал по транспондера, но… третираме случая като отвличане.
— Уверявам ви — каза Камбъл, — че няма отвличане. Пилотът е скалъпил тази измислица, за да напусне безпрепятствено Атина.
— Може би — отговори полицаят. — Но ние сме готови.
Той изгаси цигарата си, извади нов пакет, поколеба се и предложи на Камбъл, който любезно отказа.
— Не, благодаря. Отказах ги преди години. Сега пуша само пури.
Полицаят се усмихна и запали.
— А какви са плановете — продължи Камбъл, — ако самолетът кацне и спре до терминала?
— Тогава моите хора ще ги посрещнат на изхода — отговори полицаят.
— Господа — добави Камбъл, като се обърна към директора на летището и представителя от Външно министерство, — ако се появят репортери от пресата и телевизията, готови ли сте да се справите с тях?
Директорът енергично кимна. Беше навъсен, облечен в омачкан сив костюм, който висеше свободно върху мършавото му костеливо тяло. Той извади цигарата от тънките устни на ъгловатото си лице и духна струйка дим настрани, преди да отговори:
— Да. Те идват и сме готови да ги посрещнем.
— Така ли? — престори се на изненадан Камбъл и театрално вдигна вежда, макар отлично да знаеше, че цялата национална и международна журналистическа общност е уведомена анонимно от неговите сътрудници.
— Да, сър. Не знаем откъде са разбрали, но в момента към аерогарата пътуват четири телевизионни екипа.
— Жалко — побърза да каже все тъй престорено Камбъл. — А господата от полицията знаят ли, че трябва да се държат към президента Харис с уважение? Никакви белезници, никакви обиски.
— Да. Абсолютно.
Служителят от Външно министерство кимна към прозореца, зад който се виждаше куполът на катедралата „Свети Петър“.