Джей отново насочи вниманието си към наближаващия боинг. Самолетът вече завиваше към стоянката и шумът го накара да затули ушите си с длани. Щом машината спря и пилотите изключиха двигателите, вътрешната стълба започна да се спуска.
Джей тръгна към предната врата и махна с ръка на красивата стюардеса, застанала до изхода. Тя му направи знак да се качи и той изтича по стъпалата.
На върха Шери го прегърна с все сила, а зад нея стоеше Джон Харис, който му протегна ръка, сетне го сграбчи в прегръдката си.
— Браво, Джей! Много добре се справи!
— Благодаря, Джон, но…
— Никакво „но“. Ти успя.
Пилотите излязоха от кабината с изморени лица от напрежението през последните часове. Бдителният Мат Уорд надникна навън да огледа, но не видя нищо друго освен приближаващата лимузина.
— Джо Байър също идва да те поздрави — каза Джей и плъзна ръка по челото си, за да намести един непокорен кичур. — Тази сутрин ми предаде тъкмо навреме информацията за протокола на ООН… че Перу изтезава политическите затворници. А после долетя в последния момент, за да докажем, че записът е направен с декори и артисти, тъй че няма нищо общо с теб и истинския Овален кабинет.
Мат Уорд се отдръпна от изхода и застана до президента.
— Държавният секретар Байър и още трима души се приближават към самолета, господин президент.
— Посрещни ги, ако обичаш, Мат — отговори Харис и се обърна към командира. — Крейг, помниш ли, че когато летяхме към Рим, поканих теб и целия екипаж на вечеря?
Крейг Дейтън го изгледа смутено.
— Мисля, че си спомням, сър.
— Е, ще го уредим тази вечер, ако нямате полет.
— Благодаря, господин президент, но…
Президентът вдигна длан.
— Никакви възражения, Крейг. Имам да направя нещо за вас и ще е по-лесно, ако още сте тук, а аз плащам чартъра.
Крейг се озърна към Аластър.
— Много ще се изненадам, господин президент, ако някога ни пуснат отново в самолет на „Юро Еър“, дори като пътници.
— Дай ми няколко часа — каза Джон Харис — и тогава ще видим. Между другото, трябва ми онзи списък с персонала на „Юро Еър“ и телефонните номера, за които говорихме.
— Добре — измънка Крейг и забеляза, че държавният секретар вече се изкачва по стълбата.
— И тъй — каза Джон Харис, — довечера ще обсъдим случая над най-доброто меню, което успея да намеря в Дъблин. За всички съм резервирал стаи в хотел „Шелбърн“. Никакви възражения, аз плащам.
Той се обърна и протегна ръка точно когато Джо Байър прекрачи в самолета.
Хотел „Шелбърн“, Сейнт Стивънс Грийн
Дъблин, Ирландия
След като прати Мат Уорд и Шери Линкълн по задачи, Джон Харис остана сам в двустайния апартамент. Точно това искаше.
След малко чу очакваното почукване на вратата и посрещна госта с учтиво ръкостискане.
— Мислех си, че е време да заровим бойната брадва — каза Харис, като посочи дивана и седна в отсрещното кресло.
— Съгласен съм — отговори сдържано Стюарт Камбъл.
— Никога не сме разговаряли за преговорите в ООН през осемдесетте години, Стюарт, и… изведнъж осъзнах, че така и не ти предложих обяснение или извинение за онова, което се случи.
— Да — кимна Камбъл. — Но предполагах, че си постигнал точно каквото искаше.
Джон Харис поклати глава.
— Нямах намерение да проваля твоята поправка.
— Тогава защо го направи? Какво точно искаше?
За няколко секунди Джон Харис се вгледа в килима, преди да отговори:
— По онова време ти беше на върха на славата, Стюарт, твоята сила движеше цялото начинание. Щом отвореше уста, почваха да се сипят перли на мъдростта. Майсторски бе успял да събереш около себе си цялата международна общност…
— А твоят клиент — прекъсна го Стюарт — бе решил чрез теб да отхвърли моята поправка за съдебния имунитет, поправка, която би накарала всички да се съгласят, че палачи като Пиночет не могат да се укриват зад държавните си постове.
— Нямах клиент, Стюарт — каза Джон Харис.
Стюарт Камбъл навъси вежди.
— Какво? Но… нали ти представляваше Саудитска Арабия…
— Представлявах единствено себе си. Ти просто предположи, че защитавам Саудитска Арабия, защото знаеше, че напоследък често работя с тази страна.