Джон Харис кимна.
— По-често, отколкото ми се иска. — Той се приведе напред. — Виж, Стюарт, ако смъкнем блясъка, надутите фрази, възвишените цели и официалните назначения, ние наистина си оставаме вечните хлапета, които усърдно разиграват избраните роли.
Стюарт кимна.
— А това е доста добро описание и на самия живот.
Ресторант „Комънс“, Дъблин
Още от влизането в ресторанта Крейг Дейтън полагаше усилия да се наслаждава на високопоставената компания и изключителната възможност да вечеря с един бивш световен лидер и един действащ държавен секретар, защото Харис бе поканил и Байър. Освен това Джилиан седеше отсреща, изумително хубава в снежнобялата си рокля, която очертаваше великолепното й женствено тяло. Всичко това му даваше основания да забрави за днес предстоящата професионална катастрофа.
Или поне така си повтаряше.
Но усилията му се проваляха и той вече не успяваше да прикрие унинието си, тъй че малко преди основното блюдо президентът Харис се извини и помоли Крейг и Аластър да го последват.
Отведе ги в съседната празна банкетна зала.
— Новините не са добри, нали? — попита Крейг, усещайки как му призлява от лошото предчувствие.
— Е, зависи от гледната точка — каза Джон Харис с непроницаема физиономия.
Аластър се опита да се усмихне.
— Няма значение, сър. Не сме очаквали от вас да убедите онези надути германци да ни простят подобна лудост.
— Каква лудост по-точно, Аластър?
— Ами…
— Да не би да имаш предвид героичните и доблестни действия на двама пилоти, чиято навременна намеса предотврати отвличането на един бивш американски президент?
— И… които едва не претрепаха същия бивш президент, като оставиха самолета без гориво. Да, за това става дума — разсмя се печално Аластър.
— Е — продължи президентът, — ако така смятате, май ще възникнат проблеми, защото тогава трябва да съобщя на шефа на „Юро Еър“, че парадът се отменя.
— Моля… какво? — сепна се Крейг.
Джон Харис се усмихна.
— Успокойте се и двамата. Авиокомпанията, за която работите, току-що сключи нов договор за чартърен превоз на американски военнослужещи, след като самолетите бъдат прегледани от инспекцията за въздушна безопасност в базата „Скот“, Илинойс. Ръководството на „Юро Еър“ е във възторг. А след дълъг и сериозен разговор с министъра на отбраната и държавния секретар същото това ръководство разбра, че има интерес да се гордее с вас и да си трае за великолепната проява на летателно майсторство, предизвикана от не чак толкова похвална грешка с горивото.
— Господин президент! Наистина ли? Не мога да повярвам! Изиграхте ги, по дяволите! — възкликна Крейг, изчервен от смайване.
Крейг сграбчи ръката на Джон Харис и я разтърси.
— Благодаря, сър! Благодаря! Сигурен ли сте? Аз… аз просто…
— По-кротко, момчета — усмихна се Джон Харис. — Истината е, че аз ви дължа благодарност и това е най-малкото, което можех да сторя. А сега да се връщаме към приятната вечеря.
Около девет и половина вечерта президентът пожела „лека нощ“ на Майкъл Гарити, Крейг Дейтън и останалите, после си тръгна заедно с Джо Байър.
— Ти каза, че си говорил с Вашингтон за Ренълдс — подхвърли Харис.
— Да, разговарях и историята се оказа най-долнопробна.
— Разкажи ми.
— Накратко ли? На Ренълдс била обещана пълна закрила, но той решил да сключи сделка и с Мирафлорес. Не само да ви предаде, ставало дума и за пари. Той продал за трийсет сребърника управлението и своя президент, а после поръчал да му изработят онзи запис, за да ви обвини. Казаха ми, че касетата била заснета в Лос Анджелис.
— Смятат ли в Лангли да предприемат съдебно преследване срещу него?
— Не знам — каза Байър. — Тия шпионски истории не са по моята част, господин президент. Просто ви предавам онова, което научих от ЦРУ.
След като напуснаха ресторанта, Джей и Шери Линкълн тръгнаха пеш към „Шелбърн“.
— Ще разрешите ли да ви почерпя едно питие, добри ми сър? — попита тя шеговито и кимна към хотелския бар.
Джей погледна часовника си и се усмихна.
— Дадено. При условие, че аз платя сметката.
— Ще го уредим някак — каза Шери, но бе забелязала погледа му. — Отиваш ли някъде?
— След малко.
— Как се казва момичето?
Джей се разсмя и поклати глава.
— Не. Нищо такова. Просто приключвам с някои професионални въпроси, това е.
— Добре. Сега вече изгарям от любопитство.
— Какво ще пиеш?
— Нещо простичко. Може би чаша местен бял зинфандел. А ти?
— И за мен същото. — Джей взе от бара две чаши вино и седна срещу Шери. — Кога се прибираш?
— В Щатите ли? Не знам. Джон още не е казал, но подозирам, че ще иска да си отдъхне няколко дни… след като всички сте твърдо уверени, че вече нищо не го заплашва.
— Поне в Ирландия.
— Защо питаш? — усмихна се тя.
Джей направи невинна физиономия.
— О, просто така.
— Ясно.
— Само дето ми хрумна, че не е зле да наема кола и да разгледам тази чудесна страна.
— Тук карат отляво, Джей.
— Знам. Затова ще ми трябва навигатор. Случайно да проявяваш интерес?
Шери пак се усмихна и Джей усети как го облива топла вълна.
— О, проявявам интерес, ако нямам затруднения със служебния график. Отделни стаи, нали?
— Разбира се, Шери — бързо отвърна Джей. — Знаеш, че съм джентълмен.
— Защо ми се струва, че и друг път съм чувала тия думи? — разсмя се тя. — Добре. Изчакай утре сутрин да поговоря с президента, после ще видим. Може да се измъкна за няколко дни. Много бих искала да дойда, ако Джон смята, че ще се справи и без мен.
— Искрено се надявам — каза Джей, като я погледна право в очите.
Шери се поколеба, после с широка усмивка отвърна тихо:
— И аз.