2
Рим, Италия
Понеделник, 13:00 ч
Президентският апартамент на хотел „Метропол“ в центъра на Рим беше създаден за крале, президенти и индустриални магнати, но въпреки пищното обзавеждане сегашният му наемател ценеше в момента само две неща — портативния телефон и възможността свободно да крачи напред-назад.
— Дявол да го вземе, човече, къде са те? Още сте в Атина, нали?
Сър Уилям Стюарт Камбъл, шотландец по рождение и кавалер на Британската империя благодарение на хитроумни политически интриги, внезапно се завъртя и рязко закрачи към високите остъклени врати, отвъд които се излизаше на изящен каменен балкон с изглед към Виа Венето. Вратите бяха разтворени и през тях нахлуваше топъл вятър, понесъл аромат на свежи цветя и благоухания от близката пекарна, примесени с мирис на бензинови пари от оживеното движение по булеварда. Но на Камбъл в момента не му беше до миризми.
— Мистър Костомбродис! — кресна той с изтънчения акцент на преподавател от Оксфорд, където наистина бе работил през един период от блестящата си юридическа кариера. — Драги ми сър, имах твърдото, ала явно погрешно впечатление, че сме ви наели, за да ги следите стъпка по стъпка, включително и в момента, когато напуснат съда и потеглят за аерогарата. Нима е толкова трудно да изпълнявате инструкциите?
В стаята влезе млада жена с тревожно лице, облечена в строг сив костюм с мъжка кройка. Тя огледа предпазливо като чакал едрия международен юрист, пресметна траекторията му през просторната сводеста стая и зачака.
— Напълно ли сте сигурен — продължаваше Камбъл по телефона, — че разполагат със заверено копие от заповедта на Интерпол?
Камбъл се завъртя и от височината на своите сто и деветдесет сантиметра погледна секретарката, която плахо му кимна. Той също кимна и й направи знак да изчака.
— Да. Да. Разбирам. Щом получите уверение, че са го свалили от самолета, на секундата ми позвънете. Ясно ли е? Няма особено значение дали ще го арестуват в Атина или тук, в Рим, но е извънредно важно да разполагаме с навременна информация за събитията. Да. Постарайте се.
Той изключи телефона и прибра малката антена с подчертано презрителен жест, театрално вдигна очи към тавана, после погледна жената и се усмихна.
— Да, Изабел?
— Външният министър пристигна, сър.
— Покани го, ако обичаш — каза Камбъл, махна с ръка към вратата и на достолепното му лице цъфна широка усмивка, сякаш някой бе дръпнал завеса пред прозорец, зад който грее слънчев ден.
Дребен пълничък мъж с черен костюм припряно мина през огромната двойна врата в дъното и закрачи по осемдесетгодишния персийски килим. Камбъл го посрещна на половината път, стисна ръката му и го потупа по рамото с онзи отлично премерен жест, който изглежда изящен и непринуден само при едрите мъже.
— Джузепе, колко мило от твоя страна, че дойде. Чудесно е да те видя отново.
Италианският външен министър Джузепе Анселмо се усмихна насила, отвърна на поздрава и прие предложението да седне на стол до старинното канапе. Отнейде безшумно изникна сервитьор със сребърен сервиз за кафе и чай. Камбъл насочи очи към вратата.
— Затворете към балкона и ни оставете сами, ако обичате — нареди Камбъл. — И бъдете така добър да не пускате никого в апартамента.
Сервитьорът затвори плътно балконската врата, шумът откъм улицата заглъхна и едва сега се чу ясно, че в апартамента звучи класическа музика.
Камбъл посегна към дистанционното управление и намали звука.
Когато сервитьорът излезе, Анселмо поклати глава, приведе се напред и заговори съвсем тихо. Камбъл се усмихна, заплаши го шеговито с пръст и се потупа по ухото.
— Джузепе! Извинявай, старче, но напоследък май съм почнал да оглушавам. Би ли повторил мъничко по-високо? Уверявам те, никой не ни подслушва.
Анселмо се измести на ръба на стола и повтори с малко по-силен глас:
— Казах, че това ни поставя в много неудобно положение. Неофициално, разбира се.
— Разбира се. Международните задължения често са неприятна работа, но знаеш ли точно какво се съдържа в обвиненията на Перу срещу Харис?
Камбъл наля горещо кафе в една от скъпите чаши със златни шарки, като не пропусна да забележи разкошния аромат на специалната смес, която винаги си поръчваше. Макар и британски поданик, той обичаше хубавото кафе.