Американска територия. Американски контрол. Американски бази.
Джей се хвърли към телефона, но веднага спря и се втурна към спалнята, за да включи портативния компютър. Трескаво закачи кабела, който го свързваше с компютърната мрежа на университета и интернет, после светкавично затрака по клавишите и въведе в търсачката думите „Военни бази и флотски съединения на САЩ“.
Изскочи списък на възможните варианти и той започна да ги преглежда, изумен от факта, че сякаш всички американски военни бази имат свои собствени сайтове. Военновъздушна база „Рамщайн“ в Германия, две във Великобритания, нито една във Франция, военноморска база в Испания и…
— Да! — възкликна той и щракна върху избраното име.
На екрана се появи нов текст и той включи принтера да го разпечата, после превключи на картата на света, увеличи избраното място и също го разпечата.
Принтерът изплю двете страници. Джей ги взе и едва не се подхлъзна, като се втурна обратно към телефона в кухнята.
— Джон! Чуваш ли ме?
Нямаше връзка. Джей остави слушалката с разтреперана ръка и тутакси пак я вдигна, защото телефонът зазвъня отново.
— Мистър Райнхарт?
— Да?
— Обажда се Брайън от Ем Си Ай „Уърлдком“, сър. Как сте днес?
— Нямам време за вас — изръмжа Джей и тресна слушалката.
Не разполагаше с телефонния номер на президента. Как може човек да се свърже с чуждестранен самолет в полет на другия край на света, особено ако го смятат за отвлечен?
Това е непоносимо! — промърмори си той. — Какво да правя сега?
Телефонът мълчеше. Джей погледна часовника си. Ако Джон Харис не грешеше, в момента самолетът трябваше да се спуска над Рим. Ами ако пилотът решеше да кацне без отлагане? Това щеше да бъде най-голямата грешка.
Може би трябва да се обадя чрез системата за въздушен контрол, помисли си Джей. Не, телефонът трябва да остане свободен.
Той изтича в спалнята, наведе се пак над клавиатурата и въведе команда за търсене на международното летище в Рим.
Изскочиха сведения за град Рим, щат Охайо.
Джей опита отново, като добави „Италия“, но в този момент зазвъня телефонът.
Той бутна стола и понечи да изтича към кухнята, но си спомни, че има апарат и в спалнята. Промени посоката и сграбчи слушалката до леглото.
— Ало.
— Джей? Тук Джон Харис. Извинявай. Нещо прекъсна.
— Слава богу! Не кацайте в Рим!
— Моля?
— Не кацайте в Рим. Според мен ще е най-добре да те откарат до военновъздушната база „Сигонела“ в Сицилия. Това е американска военна база близо до град Катания. Край Милано имаме и друга база, „Авиано“, но е прекалено известна. Смятам, че „Сигонела“ е по-добър вариант.
— С други думи, американска територия, така ли? — попита Джон Харис.
— Не съвсем… Само посолствата отговарят изцяло на това условие, но така със сигурност ще спестим време. Пилотът може ли да го направи?
— Не знам. Трябва да го питам. Това е пътнически полет, а той вече си създаде достатъчно неприятности, за да ми помогне.
— Джон, как да те търся, ако връзката пак прекъсне?
— Едва ли ще можеш. По-добре аз да те търся, ако държиш линията свободна. Случайно да имаш втори телефон?
— Не, нямам.
Джей трескаво се почеса по главата, опитвайки се да измисли как да осъществи разговорите, които трябваше да проведе, и същевременно да държи линията свободна.
— Имаш ли клетъчен телефон? — попита Джон Харис.
Джей тръсна глава, ядосан от собствената си глупост.
— Разбира се! Можем да оставим този отворен, а аз ще използвам клетъчния. Трябва ли да се свържа с някого във Вашингтон? Искам да кажа, имаш ли някакви номера в Белия дом или в Министерството на правосъдието?
— Да. Задръж така. Ще те свържа с моята асистентка Шери Линкълн да ти предаде досегашните разговори с Държавния департамент и Министерството на правосъдието. Тя ще ти даде и преките номера в Белия дом, които може да ти потрябват. Междувременно аз отивам да поговоря с командира.