— Добре. Трябва да си резервирам билет за първия полет до Рим.
— Както сметнеш за добре, Джей. Аз съм сравнително богат човек. Ще покрия всички необходими разноски, а хонорара можеш да определиш сам.
Джей понечи да възрази, но отсреща вече звучеше гласът на Шери Линкълн. Той записа имената и телефоните, после я помоли да поддържа връзката. Извади клетъчния телефон, като се молеше батериите да са заредени. В близките петнайсет минути трябваше да свърши работа колкото за цял ден.
8
Полет 42 на „Юро Еър“
Във въздуха на 40 километра югоизточно от Рим
Понеделник, 14:40 ч
— Какво смяташ да правиш, Крейг? — попита Аластър, протегнал пръст към бутона на радиостанцията. — Време е за решение.
— Задръж. Ще изчакаме. Кажи им, че ни трябва време, за да се справим с проблем. Не обяснявай какъв.
Аластър натисна бутона и предаде молбата. В същото време Крейг обясняваше по вътрешната радиоуредба, че кацането се бави по вина на италианския въздушен контрол.
Смесената националност на сто и осемнайсетте пътници от полет 42 бе типично свидетелство за врящото гърне, в което се превръщаше Европа през първите години на двайсет и първи век. Из салона бяха разпръснати турци, италианци, гърци, англичани, германци, швейцарци, холандци, испанци, французи и един датчанин, както и туристическа група от четирийсет и четирима американци.
С изключение на двамата англичани, само американците знаеха, че на борда има бивш президент — факт, който развълнува групата още в Истанбул преди излитането, когато представителят на „Юро Еър“ въведе Джон Харис в празния салон за първа класа.
След излитането неколцина от групата отскочиха да поздравят видната личност и президентът посрещна сърдечно всекиго от тях въпреки усилията на Джилиан да ги прогони обратно в туристическия салон.
Когато Харис приключи разговора си с Джей Райнхарт и предаде слушалката на Шери Линкълн, ръководителката на туристическата група се приведе към креслото му.
— Господин президент.
— Да? — отвърна той, като се усмихна с усилие и протегна ръка на елегантно облечената около шейсетгодишна жена.
— За мен е чест да летя с вас, сър. Сякаш съм на борда на президентския самолет.
Джон Харис се разсмя.
— Е, не съвсем. На президентския самолет е далеч по-просторно. Как ви беше името?
— Ани Джейн Форд от Денвър, сър. Водя туристическата група. Всички сме американци.
Той леко стисна ръката й.
— Ани, моля те да не казваш на никого, но в момента се чудя как да уредя едно прехвърляне. Затова извинявай, трябва да поговоря с командира.
— О, разбира се! Извинявайте!
Жената се отдръпна да му стори път. Той й благодари и тръгна напред. Джилиан го бе видяла и отвори вратата на кабината.
Джон Харис прекрачи в малката ниша, кимна на Аластър Чадуик и положи ръка върху рамото на командира.
— Капитане.
— Да, сър?
— Къде сме?
— Слизаме на три хиляди и шестстотин метра, господин президент, и наближаваме зоната за изчакване южно от Рим. Можете да видите града на около четирийсет и пет километра пред нас. — Крейг Дейтън посочи и Харис се загледа натам. След няколко секунди мълчание Крейг добави: — Имате ли вести от Вашингтон?
— Капитане, трябва да ви помоля за една много голяма услуга — започна Харис. — Вие сам повдигнахте въпроса, но тогава не знаех, че ще получа съвета, който ми дадоха току-що. — Той обясни препоръката на своя адвокат за „Сигонела“ и накрая попита: — Познавате ли базата?
— Да, сър — отговори Крейг.
— И… ще ви стигне ли горивото?
— Не би трябвало да представлява проблем — каза Харис, усещайки как Аластър настръхва на съседното кресло.
Президентът се обърна към втория пилот.
— Вие сте Аластър Чадуик, нали?
Аластър се завъртя, изненадан, че Харис е запомнил името му.
— Да, сър.
— Гражданин на Великобритания, прав ли съм?
— Точно така.
— И докато нашият командир Дейтън като офицер от американските военновъздушни сили се смята за задължен да помогне на своя бивш президент, вие явно нямате подобни стремежи, а работата ви е сериозно застрашена. Правилно ли анализирах ситуацията?