— За мое голямо съжаление сте абсолютно прав, господин президент — отговори сдържано Аластър. — Извинявайте, но трябва да мисля и за себе си.
— Глупости. Постъпвате напълно разумно. Но аз съм сериозно застрашен и ще ви бъда дълбоко признателен, ако ми помогнете да стигна до „Сигонела“. Уверявам ви, че съдебните действия срещу мен са злонамерени и макар да съм пристрастен, смятам, че ще направите голяма услуга на международното правосъдие, ако осуетите плановете на Перу. Извън казаното дотук нямам никакво право да ви оказвам натиск.
— Аз… разбирам — отговори Аластър и пак се обърна към предното табло.
— Независимо от предстоящото ви решение искам да знаете, че съм искрено благодарен за помощта, която вече ми оказахте тъй безкористно. Благодаря!
Харис потупа Аластър по рамото, козирува на Крейг, след това излезе от кабината и затвори вратата.
— Влизаме в зоната за изчакване — обяви Крейг, като се включи към радиовръзката на Аластър с „Контрол на подхода“ в Рим.
Мълчаливо направиха първия завой по издължената овална траектория, която се очертаваше върху хоризонталния екран на ситуационния индикатор пред тях, както я генерираха бордовите компютри. Имаха разрешение да летят минута и половина на юг по курс 170 градуса, след това да направят завой и да се върнат по курс 350 градуса към определената точка на три хиляди метра височина над италианското поле. Така щяха да се движат напред-назад, докато получат разрешение да напуснат зоната и да се насочат за кацане.
В кабината отекна тих звън и Крейг вдигна слушалката на вътрешния телефон.
— Капитане, обажда се Урсула от задния салон. Тук имаме двама мъже, които ще изпуснат връзката си за Ню Йорк, ако се забавим. Настояха да ви го съобщя.
— Кажи им, че правим всичко възможно.
— Какво точно означава това? Джилиан ни съобщи защо изчакваме, но тези двамата са много разтревожени.
— Означава, че след няколко минути ще знаем кога кацаме, Урсула. Не им казвай нищо повече.
— Не само те мърморят, но ще им кажа. Други пътници разпитват Ели.
Крейг остави слушалката и огледа предното табло. Няколко минути летяха мълчаливо. Аластър потропваше нервно по щурвала. Мускулчетата по челюстта му потрепваха, издавайки, че мисли трескаво.
— Това си е чисто и просто професионално самоубийство, по дяволите! — каза внезапно той. — За двама ни.
— Знам.
— Все едно вече сме уволнени.
— Поне аз. Не съм се отказал от намерението да ги убедя, че съм те принудил.
— Виж какво — продължи Аластър, — знам, че цял живот щях да си остана адвокат, ако не беше онзи бар в Абу Даби, където цяла нощ ме навива да избера гражданската авиация. Естествено, ако трябва да бъдем точни, изобщо нямаше да те изслушам, ако предната седмица с онзи твой непрокопсан партньор не бяхте минали на бръснещ полет с фантомите точно над моята палатка.
— Аха. Голям майтап. Вие от Кралските военновъздушни сили все се правехте на невъзмутими.
— Да, признавам, весело беше. Но дявол да го вземе, Крейг, след като получих тая работа, взех да си я харесвам! В небето ми е по-хубаво, отколкото из съдилищата. Сигурно съм ти го казвал поне хиляда пъти. Затова толкова дълго останах във военната авиация въпреки непрестанните ти подканвания по електронната поща.
— Сериозно, Аластър, какво ще речеш, ако ти заповядам да напуснеш кабината и да седнеш в салона?
— Все едно, нашият уважаем главен пилот хер Вуртшмит ще ме уволни, задето не съм се опитал да изкъртя вратата и да те обезвредя със сила.
— Сигурно си прав — каза Крейг.
— Така или иначе, ще предприемеш каквото си си наумил, нали?
— Не знам как ще се справя без теб, Аластър, но, за бога, не знам и как бих могъл да кацна и да предам президента на Перу.
— За твое сведение това долу не е Перу. Италия е. Сам чу, Перу ще трябва да води борба, за да го екстрадират. А освен това „Сигонела“ се намира в Сицилия, която също е италианска територия.
— Имам ли някаква свобода на действие? — обърна се Крейг към него. — Като командир искам да кажа. Хайде, сложи си адвокатската шапка и ми обясни.
Аластър Чадуик обмисли въпроса и погледна приятеля си в очите.
— Всъщност май имаш. Мисля, че преди малко не бях прав.