— Когато каза, че това ще е кражба на самолет?
— Да. Не бях прав. Както германските закони, така и международните конвенции дават на командира на самолет по международните линии пълното право да върши всичко, което сметне за необходимо, след като полетът е започнал.
— Великолепно!
— Но, Крейг, това означава просто че не могат да ни вкарат в затвора. Така или иначе, „Юро Еър“ ще ни изхвърли при първа възможност, а това никак не ми е по вкуса. Никъде няма да си намерим толкова хубава работа.
Крейг въздъхна.
— Не мога да искам това от теб.
Чадуик се разсмя тъжно.
— Така си е. Не можеш да го искаш.
— Което означава — продължи бавно и отмерено Крейг, — че това изумително важно и ключово решение в развитието на международното право — решението дали ще се осъществи тази юридическа фалшификация, или не — зависи изцяло от твоя избор, както несъмнено ще отбележат бъдещите историци. Вероятно ще го нарекат „решението Чадуик“.
— О, безкрайно ти благодаря! Май и католиците могат да ти завидят, като се стигне до внушаването на вина.
— Ние вече започнахме представлението, Аластър. Кацнем ли в Рим, значи целият цирк в Атина е бил излишен.
— Ние ли? От къде на къде ние, сър? Ако не ме лъже паметта, умолявах те да не излиташ.
— Ти каза, цитирам буквално: „Не излитай без разрешение“. Затова получихме разрешение.
— Започвам да разбирам защо навремето крал Джордж е зарязал скапаните колонии.
— Не е имал избор. Ние напердашихме Корнуолис.
— Янки!
— Британци!
Мълчаха почти минута. Боингът направи завой и пое обратно.
— О, да те вземат дяволите! Добре! Пренасочвам към „Сигонела“, ако предложиш що-годе приемливо обяснение за въздушния контрол.
— Благодаря, Аластър. Но не им казвай за „Сигонела“. Кажи, че искаме да се отклоним към Неапол. Не бива да разберат какво сме замислили.
— А как да го обясня? — попита Аластър.
— Нищо не можем да кажем. Това си е чиста истина. Не можем.
9
Ларами, Уайоминг
06:50 ч местно време
Притиснал с рамо клетъчния телефон към лявото си ухо, Джей Райнхарт чакаше заместник-министърът на правосъдието Алекс Маклафлин да се обади отново. Междувременно вдигна слушалката на домашния телефон и я поднесе към дясното си ухо.
— Още ли сте там?
С облекчение чу отсреща гласа на Шери Линкълн.
— На линия съм, мистър Райнхарт.
— Продължавам да действам. Не прекъсвайте — каза той, после отново остави слушалката до бележника, чиито първи две страници вече бяха запълнени със записки.
— Мистър Райнхарт — обади се Маклафлин от вашингтонския си кабинет.
— Да, слушам ви. — Той намести телефона и едва не го изпусна, но успя да го задържи с лява ръка. — Казвайте.
— Е, всички ще трябва да действаме светкавично. Радвам се, че президентът Харис успя да ви наеме толкова бързо.
— Беше голяма изненада — отговори Джей, разтривайки челото си.
— От Държавния департамент ме уверяват, че арестът ще бъде извършен с необходимото уважение и ще го настанят в първокласен хотел, но проблемите идват утре сутрин по римско време. Адвокатът на Перу вече е насрочил съдебно заседание по искането за екстрадиране в осем сутринта. В Рим нямаме никого от Министерството на правосъдието, а дори и да имахме, в общи линии ни се отрежда ролята на amicus curiae, тоест приятел на съда. Трябва ни предложение за отлагане на делото, но както казах, Министерството на правосъдието може само да подкрепи вашето предложение, не и да го направи от свое име. Има ли вашата фирма представител в Рим, който да внесе предложението и да пледира за отлагане?
— Аз… аз нямам фирма, мистър Маклафлин.
Отсреща настана смаяно мълчание.
— Вие нямате… не сте ли съдружник във фирма?
— Не.
— Значи сте адвокат на частна практика? — попита изуменият Маклафлин.
— Всъщност в момента дори не практикувам. Преподавател съм в Уайомингския университет.
— Разбирам. В Юридическия факултет ли?
— Не. Общообразователен курс.
Ново мълчание, нарушено от тихо прокашляне на напълно слисан човек.
— Извинявайте, че ви питам, мистър Райнхарт, но адвокат ли сте изобщо?
— Да. Имам разрешение да практикувам в Тексас.