Генералът изслуша какво му говорят отсреща, кимайки от време на време.
— Просто гледай планът да е в пълна готовност, разбра ли? Щом узнаем къде е Харис, искам наш самолет на секундата да завие към същата писта. Искам да предложа на президента едно лесно решение, което е вече в ръцете ни.
12
„Юро Еър“ 42, в полет
Понеделник 15:40 ч
Докато чакаше Крейг да се завърне от салона, Аластър започна да се тревожи, защото бе забелязал кондензационна следа от еърбъс 340, летящ на осемдесет километра от тях. Дългите облаци от замръзнали водни пари — ефимерно напомняне за стратосферния полет на огромната машина — се очертаваха съвсем ясно върху лазурното небе на югоизток.
Вероятно и ние оставяме същата следа, помисли си Аластър. Не е твърде практично, когато гледаш да се измъкнеш тайно.
Следата щеше да трае дълги минути след тяхното преминаване и всяко око, било то във въздуха или на земята, можеше да я проследи до нейния източник. Разбира се, италианските ръководители на полети знаеха точно кои са и къде се намират, но нелепата ситуация да оставят толкова явен признак за своето бягство го изпълваше едновременно с ирония и тревога.
Той отново провери радара, за да е сигурен, че струпаните отпред кълбести облаци над Сицилия не крият буреносен фронт. Върху цветния дигитален екран на радара се очертаха няколко бледозелени петна — отвъд Катания и връх Етна преваляваше дъжд, но иначе времето беше благоприятно. Аластър погледна висотомера. Поддържаха точно определената височина на полета, осем хиляди и четиристотин метра, скорост Мах .72, тоест седемдесет и два процента от скоростта на звука.
За момент стомахът на Аластър се стегна при мисълта какво го чака в професионално отношение, но той бързо се овладя и за утеха насочи мислите си към растящия брой причини, поради които си заслужаваше да напусне „Юро Еър“. Парите не го вълнуваха. Имаше доста добри спестявания, а и беше получил наследство от баща си, но досега никога не го бяха уволнявали и подобна заплаха засягаше гордостта му.
Щракна ключ, вратата на кабината се отвори и Аластър завъртя глава към Крейг, който ловко се настани на лявото кресло и завъртя очи към тавана. Не се усмихваше.
— Туземците май се бунтуват — подхвърли Аластър.
— Какво? О, това вероятно е израз на прословутата британска невъзмутимост, нали? — отвърна Крейг и на лицето му за момент се появи бледа усмивка.
— Ти кажи дали съм прав.
Крейг кимна.
— Десетина души сигурно биха ме погнали с пожарната брадва, ако успеят да я докопат. Изпуснати връзки, провалени срещи, пропусната сватба и какво ли не още…
— Изненадан ли си?
— Всъщност, не. От мен дипломат не става. Докъде стигнахме?
Аластър набързо описа положението и изрази тревогата си от следата на другия самолет.
— Не знам защо, но ми се струва важно.
— Аз знам — каза Крейг и се озърна през рамо, докато дясната му ръка посягаше към бутона за посока на автопилота. Започна да променя направлението и боингът постепенно зави трийсет и пет градуса наляво.
— Какво гледаш? — попита Аластър. — Въздушният контрол сигурно ще забележи този завой и ще се заинтересува какво вършим.
— Изчакай малко.
Вече се бяха отклонили на повече от четирийсет и пет градуса вляво от курса и когато напрегна поглед, Крейг видя как бялата диря се отдалечава на много километри назад, където над нея се появяваше следа от друг самолет.
— Аха!
— Какво, Крейг?
— Следят ни. Така си и мислех.
— Кой ни следи?
— Вероятно онзи чартърен самолет, който излетя за Малта след нас.
— Не те ли прихваща параноята? Ако отива за Малта, нормално е да лети след нас.
Крейг поклати глава.
— Ако смяташ да отвлечеш някого в Перу, не е ли най-разумно да имаш самолет подръка? Може и да греша, но се обзалагам, че ни следят в буквалния смисъл на думата.
Крейг възстанови връзката между автопилота и бордовия компютър. Боингът послушно излезе от левия завой и се върна към курса.
— Е, ще правим ли нещо и ако да, какво? — попита Аластър. — Не вярвам да носят ракети въздух-въздух, но, така или иначе, трудничко е да скриеш самолет, оставящ зад себе си осемдесет километра следа.