— Има ли буреносен фронт отсреща? — попита Крейг, сочейки към стената от кълбести облаци, която се извисяваше на петнайсет километра пред тях.
— Не. Само малко дъжд, друго не виждам.
— И е точно над нашата цел — промърмори тихичко Крейг и се наведе над радарния екран. — Добре. Дай да превключим на честотата на кулата в „Сигонела“.
— И мога ли да знам какво планирате, славни мой капитане?
— Една малка маневра в стил Еф-15.
— Разбирам — каза Аластър. — Нали няма да забравиш, стари приятелю, че тази наша птичка от Сиатъл не е толкова пъргава като някогашния ти Еф-15?
— Пъргава е, и още как! — отговори Крейг и отправи поглед към облаците, в които щяха да навлязат след малко.
Център за въздушен контрол, Рим, Италия
Служителят, отговарящ за полет 42 на „Юро Еър“, си наложи да изгаси цигарата и да се съсредоточи. Неколцина шефове бяха виснали на главата му и от това към мъчителната задача да следи как блокът с данни на отвлечения самолет пълзи бавно на юг по екрана се бе прибавила и непрестанна тревога да не забрави някоя процедура. Внезапният ляв завой го стресна, но той устоя на изкушението да попита пилотите за причината. Кой знае какво ставаше там и дали една ненавреме произнесена дума нямаше да вбеси похитителя с пистолет или бомба в ръката. За щастие самолетът все още се движеше по курса, значи можеха да се надяват, че в кабината няма насилие. Ръководителят полети си спомни видеозаписа, който бе гледал преди години — как един боинг 767 пада в океана край Сейшелските острови, докато пилоти и похитители водят жестока схватка за овладяване на командните лостове. Дано днес да не се случеше нещо толкова драматично.
Заради неочаквания завой фигурката на другия боинг, летящ за Малта, бе намалила с още един километър дистанцията до „Юро Еър“ 42, но разстоянието между двата самолета оставаше в рамките на нормалното.
„Юро Еър“ 42 тъкмо пресичаше бреговата линия на Сицилия, когато данните на екрана престанаха да се променят. Компютърът вече не получаваше информация и сега подаваше последните сведения за курса и височината. Ръководителят полети леко се приведе напред, очаквайки транспондерът на самолета да поднови „разговора“ с компютъра на центъра. Но не се случи нищо. На екрана започна да мига предупредителен сигнал, че връзката е изгубена.
— Какво става? — попита един от наблюдаващите с отвратително високомерие.
— Загубих транспондера — лаконично отвърна ръководителят полети.
— Какво означава това? — попита един от директорите, който никога не бе работил като ръководител полети.
— Означава, сър, че може временно да сме загубили сигнала, може да са го изключили или пък някакво катастрофално събитие да е сложило край на излъчването. — Ръководителят полети включи предавателя. — „Юро Еър“ четирийсет и две, тук въздушен контрол Рим. Загубихме сигнала от транспондера ви, сър.
Никакъв отговор.
Той опита отново.
— Ето тук! — възкликна над рамото му неговият шеф, като го облъхна със зловонен дъх. — Отразен сигнал!
Наистина върху екрана имаше едва забележим сигнал, но той не се движеше по права линия. Беше далеч надясно от първоначалния курс и ту се появяваше, ту изчезваше, докато ръководителят полети настройваше поляризацията на изображението. Внезапно бледите петна на дъждовни облаци размазаха всичко и той превключи отново. Отразеният сигнал, ако наистина го имаше, бе изменил посоката почти на сто и осемдесет градуса и изглеждаше, че се движи по спирала.
Ръководителят полети осъзна, че е затаил дъх. Пътническите самолети не слизат по спирала без предупреждение, нито пък сигналът им изчезва току-така. Но самолет, който внезапно е избухнал в полет, би изглеждал точно по този начин.
О, боже мой, помисли той и си представи експлозия в пилотската кабина. Загубихме ги.
Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия, Италия
През последните десет минути внезапно бе налетял дъжд и струите му се посипаха над базата, закривайки обичайния великолепен изглед към връх Етна на север и почти цялата полоса изток-запад. Двамата военни в кулата гледаха развеселено как колегите им тичат с подгизнали униформи към чакалнята за армейски пътници. На стоянката под кулата бе спрял четиримоторен „Орион Р-3“ за борба с подводници — военният вариант на „Локхийд Електра“, а екипажът навярно в момента проучваше местните възможности за забавления. До него стоеше двумоторен „Хоукай Е-2“, пристигнал преди малко от „Кенеди“ — един от самолетоносачите, патрулиращи в Средиземно море. Когато се изсипа пороят, пилотите просто затвориха кабината и изчакаха да престане. Не след дълго дъждът отслабна. Ръководителят полети, който следеше радиочестотата на кулата, видя как вратата на малкия самолет се отваря и тъкмо вдигаше бинокъла за обичайния оглед на летището, когато над източния край на пистата пламнаха самолетни прожектори.