Двамата командири размениха няколко думи на входа, после Крейг покани капитан Суонсън в първа класа и го представи на президента Харис, който продължаваше да поддържа връзка по телефона със залата за извънредни ситуации в Белия дом.
Джон Харис подаде слушалката на Шери, след това стана да се ръкува със Суонсън и да изслуша оценката му за положението.
— Ще ми попречат ли да се кача на транспортния самолет? — попита президентът със спокоен глас.
Капитан Суонсън поклати глава.
— Тук има две групи. Едната е от Катания и получава заповеди по телефона от Рим. Другата пристигна с реактивен самолет от Рим. Мисля, че в нея участва италианският заместник-министър на външните работи. Има и някакъв висок тип. Доколкото разбрах, той е адвокат и представлява интересите на Перу.
— Вероятно Стюарт Камбъл.
— Точно така. Оставих ги в кабинета си в другата част на базата. На практика са под охрана.
— В другата част на базата ли?
— Да, дотам са около шест километра ливади, по които свободно пасат овце. Камбъл и представителят на Външно министерство водят разгорещен спор по въпроса с какви права разполагат. Камбъл смята, че могат направо да нахълтат тук и да ви смъкнат от самолета, а италианците са на мнение, че докато наемаме тази база, те нямат право да влизат в охраняваната зона, тоест в района на самото летище. Лично аз смятам, че нямат право да влизат в която и да било част на базата без мое разрешение, което бях принуден да дам под натиск от Белия дом. И накрая, сър, италианският представител твърди, че дори ако Камбъл е прав и могат да стигнат до пистата, нямат право да влизат в самолет под чуждестранен флаг.
— Всъщност имат такова право — каза бившият президент. — От правна гледна точка чуждестранната регистрация на самолета губи всякаква стойност, когато той е на чужда територия. Но може би италианското правителство нарочно провлачва ходовете, за да ми даде време да се измъкна.
— И на мен ми мина подобна мисъл, господин президент. Ако наистина е така, значи трябва час по-скоро да ви изтеглим.
— Прав сте. Не се засягайте, капитане, но бих предпочел да разгледам базата ви някой друг път. Какво ще правим сега?
— Е, сър, чакаме само формално одобрение от Белия дом. Щом се качите на борда на С-17, никой не може да попречи на екипажа да излети незабавно. За броени секунди ще бъдете във въздуха. Бих могъл да ви придружа до самолета още сега, но преди малко имах доста неприятен разговор с някои хора от Белия дом, тъй че навярно е по-добре да изчакаме още няколко минути, за да сме сигурни, че са изпипали докрай плановете.
— Чакат само одобрението на президента Кавано — намеси се Шери, продължавайки да притиска телефона към ухото си. — Ще стане всеки момент. Той е на път към Овалния кабинет, за да даде зелена светлина.
— Обещаха да се обадят и на мен — отвърна Суонсън и показа клетъчния си телефон. — От там нататък всичко е чиста формалност.
Малката радиостанция на колана му запращя. Командирът я вдигна до ухото си.
— Тук Суонсън. Говорете.
— Сър — раздаде се развълнуван глас, — на портала на втора зона има цяла върволица от коли. Казват, че представляват италианските власти, и настояват да влязат.
— Какви коли, Йоман?
— Ами… сър, два военни джипа, лек автомобил и два бронетранспортьора.
— Кой настоява?
— Мистър Камбъл, който е в кабинета ви, а и часовият от портала съобщава за същите искания.
Командирът се позамисли и си припомни думите на заместник държавния секретар. Отново вдигна радиостанцията.
— Добре, слушай. Предай на портала да изпратят един от нашите джипове и да ги придружи до първа зона. Не бива да напускат паркинга пред щаба. Най-напред обаче да ги провери за оръжия, включително и войниците в бронираните коли. Ако носят оръжие, то трябва да бъде незаредено.
— Слушам, сър.
Суонсън закачи радиостанцията на колана си, пристъпи към изхода и махна с ръка на един лейтенант, който веднага изтича нагоре по стълбата.
— Колко си висок, Джери?
— Метър и седемдесет и три, сър.
— Добре. Чакай така.
Суонсън бързо се върна до креслото на президента.
— Колко сте висок, сър?
— Метър и седемдесет и пет, капитане. Защо?