Няма начин трикът да мине, каза си той. Ала Камбъл му бе предложил неочаквана възможност и думите се зародиха сами, без съзнателна мисъл — грижливо подбрани думи, които нито потвърждаваха, нито отричаха, че президентът е на борда на С-17.
Да чуе отсреща гласа на Камбъл бе истински шок. Плътният звучен глас на едрия мъж беше запечатан дълбоко в паметта му от години. Той се усмихна на факта, че Камбъл дори не помнеше името му. Или може би се преструваше? Не, реши той. Твърде много години и километри бяха заличили спомена за едно невзрачно американско адвокатче. Питаше се дали дори Джон Харис помни, че Камбъл и Райнхарт са се срещали веднъж на правното бойно поле. Едва ли, тъй че не си заслужаваше да го споменава.
Той стана от табуретката, погледна стенния часовник и се запита дали би поел риска да блокира една от двете телефонни линии, за да отмени следобедната си лекция. Трябваше час по-скоро да потегли за Европа, но все още не беше наясно кога и как, особено при този светкавичен развой на събитията.
На борда на „Юро Еър“ 42
Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия
Когато президентът Кавано приключи разговора с извинение и обещание, бившият президент Джон Харис бавно остави слушалката с напълно безстрастно лице.
— Какво има, сър? — попита Шери Линкълн, забелязвайки, че капитан Суонсън внезапно се уедини в предната част на самолета, притискайки клетъчния телефон към ухото си. Знаеше, че връзката е с Овалния кабинет.
Джон Харис дълбоко въздъхна, погледна я и се усмихна насила.
— Знаех си, че е прекалено просто — каза той.
— Сър?
Той описа решението на Кавано, после поклати глава в знак на несъгласие с изненадата и гнева, изписани по лицето й.
— Изборът не е лесен, Шери, а той трябваше да вземе предвид не само моето спасение, но и много други неща.
— Глупаво решение.
— Така или иначе, вече е факт. — Харис й подаде слушалката. — Разговорът беше през централата на Белия дом. Сега трябва пак да се свържа с Джей.
Откъм отворената врата на боинга долетя ревът на двигатели, набиращи обороти. През левия прозорец Шери зърна как зад десния двигател на С-17 расте облаче синкав дим и изведнъж се почувства като корабокрушенец, виждащ последната си надежда за спасение да изчезва зад хоризонта. Нейното име не беше включено в заповедта. С международния си паспорт можеше да се прибере у дома по всяко време. Но съчувствието и верността я измъчваха толкова силно, сякаш самата тя бе мишена на удара. Нейде далеч съществуваше черна дупка, наречена „Лима“ и сега пропадаха неудържимо към нея като сухо листо във водовъртеж.
Крейг Дейтън се появи в салона на първа класа.
— Господин президент, току-що научих.
Харис кимна.
— Излитат без мен, капитане.
— Какво… какво искате да направя, сър? — попита объркано Крейг.
Джон Харис поклати глава.
— И аз бих желал да знам.
— Аз… се надявах да освободя пътниците веднага щом слезете — каза Крейг, като се озърна към съседния салон.
В този момент командирът на базата се появи до него със същата новина и същия въпрос.
— Господин президент, засега нямам конкретни заповеди нито от Вашингтон, нито от преките си началници. Опитвам се да съобразя как да постъпя.
— Приближават ли се към нас? — попита Харис.
Командир Суонсън поклати глава.
— Все още не смеят да нахлуят в зоната. Онази кола, която мина през портала, беше моята. Исках да е в готовност.
— Боях се, че е на местните власти — обади се Шери.
— Сър — продължи флотският капитан, — според мен за момента и двете страни са в задънена улица. Ако нещо не ги накара да променят мнението си, италианците няма да припарят до пистата, а онзи Камбъл…
— Уилям Стюарт Камбъл, капитане. Светило на международното право от Великобритания, рицар на Британската империя и много опасен противник.
— Разбрано. Ако италианците не се поддадат на натиска, той е безсилен, докато вие сте тук.
— В самолета, искате да кажете?
— Да, сър.
— Но това е цивилен самолет и командир Дейтън трябва да достави пътниците си в Рим. Има ли в базата място, където ще съм в безопасност?
Капитан Суонсън поклати глава и по лицето му се изписа тревога.