— Не… сър. Нали разбирате, мога светкавично да ви настаня в адмиралския апартамент, но той не е тук, до пистата. Нещо по-лошо, намира се в първа зона. За да стигнем дотам, трябва да ви преведа през цивилна италианска територия, над която не разполагам с никаква власт. Единственото място, където мога да ви защитя, е летищната част. Пистата. Тук.
— Капитан Дейтън — обърна се Харис към Крейг, — ами ако аз лично платя превоза на тези пътници за където желаят и чартирам самолета от „Юро Еър“?
— Чартър… — повтори въпросително Крейг, обмисляйки трескаво шансовете от Франкфурт да одобрят подобен план.
— Да, чартър. На извънредна цена, за да имаме къде да се подслоним поне за няколко часа. Капитан Суонсън, ако наема самолета и екипажа, мога ли да потегля с тях?
— Аз… не съм мислил за това, господин президент. Вероятно въпросът е дали италианските власти няма да се опитат да ви спрат, когато започнете да се готвите за излитане.
— А вие как предполагате?
— За момента нищо не мога да предполагам. Във всеки случай не бих заложил свободата ви на неясни догадки.
Унесен в мисли, Крейг се обърна към предната част на самолета. Бързо се върна в кабината, където Аластър гледаше как военнотранспортният самолет изчезва зад ъгъла на терминала.
— Свържи ме с Франкфурт по сателитния телефон.
— Какво? На милостта на началството ли ще се оставим?
— Не. Ще даваме самолета под наем.
— Моля?
— Виж какво… просто се свържи и остави аз да говоря.
Ларами, Уайоминг
Предаването на живо от „Сигонела“ включваше и зрелищен кадър, показващ как грамадният С-17 излита, рязко завива на запад и буквално изчезва в сиянието на красивия залез. Медиите знаеха, че Джон Харис е бил на борда на боинга. Знаеха още, че само неколцина техници и представители на флота са влизали и излизали от цивилния самолет. Но макар на нито един кадър да не се виждаше как Джон Харис напуска машината на „Юро Еър“, телевизионният водещ в Атланта подчертано намекваше, че бившият президент току-що е излетял, избягвайки заплахата от арест.
Джей отново погледна телефона и в ума му внезапно изникна план. Той отвори клетъчния телефон и набра номера на залата за извънредни ситуации в Белия дом. Без съмнение там обмисляха какво изявление да направят и може би му оставаха броени секунди.
18
На борда на „Юро Еър“ 42
Флотска авиобаза „Сигонела“, Италия
Понеделник, 18:30 ч
Въпреки разстоянието от десет хиляди километра отсреща вдигнаха слушалката още при първото позвъняване.
— Мистър Райнхарт? Джей? Обажда се Шери Линкълн.
— Слава богу, Шери. Имам много неща да ти казвам, а в момента на другата линия съм във връзка с Белия дом. Къде е президентът?
— Седи до мен. Защо?
— В първа класа?
— Да.
— Кой от базата знае, че още е в самолета?
— Аз… защо питаш?
— Кой знае? Кой го е виждал? Нали не е излизал навън, където биха могли да го забележат?
— Не. Предполагам… чакай да си помисля. Освен нас тук в самолета го е виждал командирът на базата капитан Суонсън и неколцина от хората му. Това е.
— Суонсън там ли е още?
— Да. Разговаря по телефона.
— Ако обичаш, помоли го да не разговаря с никого за присъствието на президента в самолета. И продължавайте да го криете.
— Кого? Президентът ли? Не те разбирам.
— Да. Укривайте го. Пътниците знаят ли, че той е на борда?
— Всички знаеха, но сега… нямам представа.
— Слушай много внимателно, моля. Виждал ли го е някой пътник, след като С-17 включи двигателите?
— Той си седеше в креслото през цялото време, а в първа класа няма други пътници и завесата към съседния салон е затворена.
— Моля те да отведеш президента… и аз не знам, може би в предния кухненски бокс. Самолетът е боинг 737, нали?
— Да.
— Тогава го отведи в предния кухненски бокс, без другите пътници да разберат, и дръпни завесата, ако има такава, после помоли командира да свали пътниците от самолета. Имаш ли клетъчен телефон, с който мога да се свържа, докато сте на земята?
— Да… да, разбира се. Бях забравила. Чакай да го включа. — Докато диктуваше номера, тя извади телефона и натисна бутона за включване. — Добре, Джей. Все още не съм наясно какво замисляш.