— Благодаря. Вие как смятате?
— Не знам, но сега е по-добре да приключвам с разговора и да спра всякакви изявления. В момента нашите хора отиват към залата за пресконференции.
На борда на „Юро Еър“ 42
Шери Линкълн се върна на мястото си и уморено се отпусна в креслото. Виеше й се свят от смесени чувства — надежда и страх. Тя вдигна слушалката, за да помоли Джей Райнхарт да изчака, докато тя осведоми президента, но не получи отговор — макар че през тихото съскане на сателитната връзка чуваше приглушено как Джей говори по другия телефон. Вероятно сметката за разговори щеше да се измерва с хиляди, но Харис можеше да си го позволи, а и мисълта да се борят с този кошмар без светкавични комуникации сама по себе си беше кошмарна.
Тя се обърна към Джон Харис и обясни идеята на Джей Райнхарт, както и по какъв начин ще я подкрепят.
— Шегуваш ли се? — попита накрая той със скептично изражение на лицето.
— Ни най-малко. Защо?
Харис се усмихна, опипа брадичката си и погледна настрани.
— Предполагам, че така бихме спечелили време, Шери, но заповедта продължава да виси над главата ми. А остава и доста сериозният проблем с другите пътници.
— Пътниците ще бъдат свалени от самолета веднага щом минете в кухненския отсек.
— Защо просто да не се скрия в пилотската кабина?
— Италианските журналисти имат телеобективи и ще разпознаят лицето ви дори през стъклата на кабината.
— Имаш право. — Харис се озърна през рамо, после пак я погледна. — Сега ли? Веднага ли да отида отпред?
Шери стана и погледна над седалките към дъното на салона. След това кимна.
— Тръгвайте, сър. И вътре стойте с гръб към завесата за в случай, че някой надникне.
— Ще заръчам на Мат да пази.
Президентът бързо се изправи и тръгна към кухненския бокс, като направи знак на Мат Уорд да го последва.
Джилиан бе останала при пътниците заедно с още две стюардеси и се опитваше да овладее напрегнатото положение. Крейг й даде инструкции по вътрешния телефон, после бързо напусна кабината, за да поговори с капитан Суонсън.
— Трябва да сваля тези хора от самолета, сър. Скрили сме президента в кухненския бокс.
— Както знаете, до самата писта имаме военен терминал — отговори Суонсън. — Можем да ги задържим там поне няколко часа, докато ми кажете какво смята да предприеме вашата компания.
— Могат ли ваши хора да свалят багажа им?
— Разбира се.
— В такъв случай след колко време мога да опразня самолета?
— Още сега, ако желаете.
— Значи след пет минути.
— Дадено — каза Суонсън.
— Благодаря, капитане — каза Крейг и понечи да се обърне, но флотският офицер положи ръка на рамото му.
— Вижте какво. Целта е да защитим президента. Ако не ми заповядат нещо друго, ще ви помагам по всеки възможен начин, но трябва да ви предупредя… и знам, че като бивш военен пилот…
— Продължавам да бъда на служба, сър. Аз съм майор и военен пилот от запаса. Донякъде… донякъде заради това се забърках в цялата каша тази сутрин. За да защитя президента. И на практика си загубих работата.
— Съчувствам ви, но уважавам вашето чувство за дълг, майоре. Просто исках да разберете, че командването може да ми нареди да сторя всичко — да задържа самолета или бог знае още какво. И ако не противоречи на закона, длъжен съм да се подчиня.
— Разбирам, сър.
Крейг бързо се върна при Шери Линкълн и се приведе до креслото й.
— Готова ли си да разтоварим пътниците? — попита той.
Шери кимна.
— Само ще те помоля за още една услуга. Искаме да наемем самолета, но не президентът да бъде клиент, а неговият екип. Кажи на компанията, че ще им пратим паричен превод или ще използваме „Американ Експрес“.
— Ще се обадя, но това са много пари, Шери. Може да става дума за трийсет, четирийсет, петдесет хиляди долара, в зависимост от времетраенето и крайната цел на полета.
— Няма проблеми. Само… не казвай нищо, което би опровергало идеята, че в момента той вече лети през Атлантика.
— Не бой се. Но все още остава да съобразим какво ще правим с другите пътници, след като слязат.
— Не знам. Можеш ли да уредиш чартърен полет, който да ги откара до Рим? Ще платим и него, разбира се.
Крейг въздъхна и приведе глава.