Добре, каза си той, трябва да отлетя дотам. Всичко ще е наред. Нямам избор.
Страхът от летене бе недостатък, който се опитваше да прикрие и овладее през целия си живот без особен успех. Беше прибягвал до лекции, хипноза, мазила, хапчета, но в крайна сметка винаги стигаше до същия първичен, почти неудържим страх от неестественото състояние да увисне без друга опора освен въздуха.
Ще отлетя до Европа. До Лондон. Или Париж. Няма да ми хареса, но ще го направя.
Джей въздъхна и осъзна, че потропва все по-бързо по кухненската маса с връхчето на химикалката.
Не избързвай, каза си той. Основният проблем беше да намери място, където да прехвърлят президента, ако изобщо успеят да го измъкнат от „Сигонела“. Италия нямаше да е най-доброто бойно поле. Той не говореше италиански, а съдебната им система се основаваше на наполеоновото гражданско право — твърде различно от английското и американското обичайно право. Толкова различно, че в съдебните зали на повечето европейски страни един обикновен английски или американски юрист се чувстваше като риба на сухо. Разбира се, имаше изключения. Имаше английски, ирландски, шотландски и дори неколцина американски адвокати, изучавали гражданско право и упълномощени да практикуват в европейските съдилища. Съвсем рядко се срещаха и свръхзвезди на международното право като сър Уилям Стюарт Камбъл. За останалите — дори за юристи с широк опит в международното право като Джей — липсата на местни адвокатски права означаваше, че трябва да наемат фирма или адвокат от страната и дори невинаги да успяват да следят какво върши той.
Джей разбираше законите и безбройните варианти на европейската съдебна практика, но никога не си бе правил труда да опита да получи адвокатски права. Дори и в Щатите би му се наложило да наеме местен адвокат, защото нямаше да му позволят да говори на открито съдебно заседание.
Отново избързвам, каза си той. Най-напред трябва да измисля как ще стигна дотам.
В редките прекъсвания между напрегнатите трансатлантически разговори Джей се бе опитал да открие какви директни полети има от Денвър до европейските столици. Разпокъсаните му усилия си личаха и по записките, надраскани набързо в полетата на третия бележник за деня, докато притичваше за справки между телефона и компютъра.
Имаше само една възможност — новият всекидневен полет на „Юнайтед Еърлайнс“ до Лондон. Всички останали имаха поне едно междинно кацане в някой град по Източното крайбрежие.
— Където и да попаднеш, Джон, ще намеря въздушна връзка от Лондон — каза той на президента при последния им разговор. — Но за десетина часа няма да можем да се свързваме редовно.
— Непременно лети с първа класа, Джей — посъветва го президентът, — и то само с линии, които осигуряват сателитна телефонна връзка.
— Но… това са хиляди долари в повече — възрази Джей, търсейки претекст да остане в туристическия салон, който беше значително по-близо до опашката на самолета. Стомахът му се свиваше от перспективата да лети в предната част. Въпреки разпалените твърдения на един познат пилот, че това е безпочвен мит, Джей отказваше да повярва, че задната част не е по-безопасна за пътниците.
— В туристическия салон ще ми е напълно удобно.
— Да ги нямаме такива — отвърна Джон Харис. — Това е цената на бизнеса. Помисли малко, Джей. Искам да работиш и да поддържаш връзка по целия път през Атлантика. Само първа класа.
— Щом настояваш — промърмори Джей, като се мъчеше да прогони чувството, че току-що е осъден на смърт в самолетна катастрофа.
— Добре, дай да обсъдим какво ще правиш. Каква е стратегията ти? — попита Джон Харис.
— Де да имах стратегия — отговори Джей. — Засега още се мъча да позная колко време ще трае стъписването от малката гатанка къде се намираш. Вероятно разполагаме с времето, докато военният самолет кацне в базата „Андрюс“. А след това? Боингът, в който си сега, не може да носи достатъчно гориво за полет през Атлантика без междинно кацане, тъй че дори ако успеем да наемем машината и екипажа и да те измъкнем от „Сигонела“, налага се да разгледаме перспективата за приземяване на някое място извън американски контрол, а това означава, че най-вероятно Камбъл ще цъфне там със заповедта и местните власти.