— Не съм казал такова нещо!
— О, напротив, казахте го. Съвсем ясно.
Суонсън тръсна глава, насочи пръст срещу адвоката и гневно присви очи.
— Качвайте се в колата, мистър Камбъл! Веднага! Знам, че върша голяма глупост, но ще наруша правилника и ще ви отведа в самолета. А след това, сър, ще си разкарате достопочтения задник от моята база. Ясно ли е?
— Както желаете, капитане — каза Камбъл.
Забеляза, че радиостанцията на Суонсън лежи върху таблото на автомобила. Нямаше никакъв шанс командирът тайно да предупреди пилотите на „Юро Еър“.
Флотска база „Сигонела“
Пътнически терминал
Един млад военен полицай пазеше изхода към пистата и боинга. Беше още хлапак в спретната моряшка униформа — най-много на деветнайсет-двайсет години, помисли си генерал Ед Глюк. Няколко минути бе наблюдавал момчето внимателно, опитвайки се да прецени интелектуалното му ниво. Видя го как от време на време вдига глава и се усмихва на музиката от високоговорителите, когато прозвучи някоя модна мелодия.
Генералът тихо се приближи към него.
— Синко.
— Да, сър? — отговори младият моряк, леко изненадан, че към него се обръща един от пътниците.
— Искам да погледнеш какво пише тук — каза генералът и му подаде сивата си лична карта, издадена от Министерството на отбраната, която го идентифицираше като бригаден генерал в оставка.
Очите на младежа леко се разшириха.
— Да, сър. Какво… какво мога да направя за вас?
Генералът спокойно прибра картата в портфейла си, после се обърна, погледна групата пътници и съзаклятнически изрече с ъгълчето на устните си:
— Трябва да се върна на онзи самолет.
Младият полицай ахна и изтръпна. Противоречиви чувства се бореха в ума му на фона на строгите заповеди и собствения му ограничен опит.
Това беше генерал! Но генерал в оставка.
— Сър, аз… не мога да ви разреша.
Генералът се завъртя и приведе устни към ухото на младежа.
— Въпросът е от изключителна важност за националната сигурност, синко, и нямаме време да търсим официално разрешение. Ако твоят командир е тук, ще поговоря с него. Но трябва да се промъкна на борда незабавно. Това е един от онези моменти, за които са те обучавали, момент, когато трябва да имаш храбростта да извършиш каквото трябва, дори и без формална заповед.
— Но, сър…
— Не нося оръжие, а съпругата ми Джоуни стои ето там. Очевидно никъде няма да избягам без нея, а не мога да сторя кой знае каква беля.
— Да, сър, но заповедите…
— Отпадат пред моята заповед. Упълномощавам те да действаш. Между другото, осъзнаваш ли, че един генерал всъщност никога не напуска реалната служба? — излъга Глюк, макар да знаеше много добре, че само генералите с пет звезди никога не минават в запас, а след като Омар Брадли бе починал преди десетилетия, вече нямаше нито един такъв генерал.
— Тъй ли, сър?
— Просто отвори вратата. Ще се върна след десет минути. Трябва само да поговоря с командира на онзи самолет. Ако твоят командир се разтревожи, ще му обясня всичко. При всяко положение стоя по-високо от него, нали?
— Да, предполагам.
— Не са ли те учили на това? Една звезда на пагона е повече от един орел.
Младежът кимна, преглътна мъчително, огледа залата, после завъртя зад гърба си дръжката на вратата и пусна Едуин Глюк във влажната и прохладна нощ.
Разстоянието до самолета бе съвсем кратко, а той беше в добра форма и изтича в тръс до стълбата. Предната врата на боинга се оказа затворена, но не съвсем плътно и генералът почука.
Иззад вратата надникна някакъв мъж с вид на агент от тайните служби и Глюк подаде през процепа личната си карта. Отвътре долетяха неясни гласове, после вратата се отвори по-широко и мъжът му върна картата.
— Какво искате, генерал Глюк? — попита той.
— Да се срещна с командира на самолета.
— Защо?
— Защото знам, че президентът все още е тук, и имам цял терминал, пълен с американски военни ветерани, готови да го защитят.
21
Ларами, Уайоминг
Понеделник, 11:45 ч местно време
Последният полет за деня от международно летище Денвър за Европа беше след по-малко от три часа, а Джей Райнхарт все още стоеше до кухненската си маса в Ларами, на сто и петдесет километра от аерогарата.