— Трябва да има друг начин — каза той на туристическия агент, с когото се бе свързал по телефона.
— Не, а и едва ли ще стигнете навреме. Заради снежната буря шосе две осем седем е затворено на проходите. Чух, че имало страхотно задръстване на магистралата южно от Чейен.
— А не мога ли да летя през Чикаго? Или… или през Атланта?
— Разбира се, но трансатлантическите връзки вероятно ще потеглят утре сутрин, което означава, че ще пристигнете привечер.
— Далас?
— Същата работа. Не мога дори да ви осигуря местна връзка до Денвър. Но… вижте какво, може ли да направя едно предложение?
— Шегувате ли се? Готов съм на всичко.
— Наемете самолет да ви откара до Денвър. Дори с чесна ще стигнете за час.
— Да наема…
— Самолет. Да, сър. Скъпо е, но ако искате да хванете последния полет, няма друг начин.
Мисълта да се бори с паниката единайсет часа в презокеанския боинг сама по себе си беше ужасна. Сега изведнъж го обзе представата как загива при падането на малък самолет и започна да му призлява.
— Мистър Райнхарт?
— Какво?
— Чухте ли ме?
— Аз… — Той преглътна на сухо. — Да. Да… съжалявам. Значи няма друг начин, а?
Благодари на агента, дръпна от масата телефонния указател и взе да прелиства местните фирми за въздушен транспорт, като се мъчеше да мисли за всичко друго освен за факта, че сам предлага пари, за да бъде натъпкан в малък самолет, който без съмнение при първа възможност ще рухне на земята.
Стегни се. Хората го вършат всеки ден!
В указателя имаше три фирми за даване на самолети под наем, но нито една не бе в състояние да му помогне.
— Съжалявам, сър. Всички машини са ангажирани за деня, включително и ситейшънът.
— Кое?
— Това е марка реактивен самолет.
— Ясно. Бихте ли препоръчали към кого да се обърна в Денвър?
— Преди час опитахме да намерим самолет за друг клиент, мистър Райнхарт. Може и да има свободна машина, но не успяхме да я открием. Светското общество организира някакъв голям купон в Аспен и всички самолети от района са ангажирани.
— Ще платя двойно — чу той собствения си глас и му се зави свят при мисълта, че предлага пари за гибелта си.
— Съжалявам.
Джей остави слушалката. Умът му работеше на трескави обороти. Трябваше да има някакъв друг начин. Нямаше нито време да стигне с кола, нито самолети под наем или местни въздушни връзки…
Внезапно в главата му проблесна спомен за разговора с един студент. Дейвид някой си. Той беше частен пилот, имаше собствен самолет и двамата добродушно спореха дали човек трябва да лети, като Джей категорично поддържаше обратната теза. Запита се дали има поне малък шанс Дейвид да е на разположение. Беше готов да се признае за победен в спора, стига да можеше да стигне в Денвър навреме.
По дяволите! Как му беше фамилията? Дейвид… Дейвид… Кармайкъл! Точно така!
Той набра номера на университетското деловодство и помоли да му дадат телефона на Дейвид Кармайкъл, изтъквайки някакъв нелеп предлог.
— Както кажете, професоре — отвърна чиновничката и му продиктува два номера.
Първият не отговаряше. Вторият беше клетъчен и хвана студента между две лекции. Джей обясни отчаяното си положение.
— Ами… не знам, професор Райнхарт, времето днес малко не ми харесва.
— Не става ли за полет?
— Е… не е чак толкова зле, но имам и лекции.
— Ами ако те освободя от тях? Нямаш представа колко е важно, Дейвид. Въпросът буквално засяга живота на един бивш американски президент.
— Да, казахте го вече. Добре де, ако прогнозата не е прекалено лоша…
— Още ли имаш собствен самолет?
— Да. Екипиран е добре и умея да летя по прибори, но човек все пак трябва да е предпазлив, нали така?
— Абсолютно. Слушай, не искам да те притискам, но няма друг начин да стигна навреме в Денвър. Можеш ли да ми направиш тази услуга?
— Мисля, че имам законно право да возя пътници… Не съм летял от няколко седмици, но сигурно ще успея да се подготвя за час.
— Нека да са четирийсет минути. Ще ти платя колкото кажеш.
— Не мога да приема пари, сър, освен за горивото. Аз съм частен пилот.
— Добре. Само нека да са четирийсет минути, става ли?
— Значи искате да стигнете до международното летище в Денвър?