Дейвид провери дросела и го изтласка напред до предел.
— Един… един момент — задавено промърмори той и отново се озърна наляво.
Джей проследи погледа му към лявата странична опора, която излизаше от долната част на корпуса и удържаше крилото в хоризонтално положение. Опората беше здрава, но по предната страна на метала имаше нещо.
Лед, помисли си Джей. Пред очите му ледената кора продължаваше да надебелява. Беше прозрачна, но тук-там се мяркаха бели петна, сякаш по опората се полепваше и сняг от въздуха.
— Аз… — започна Дейвид, продължавайки да гледа навън.
— Какво?
Дейвид се завъртя и погледна Джей.
— Не очаквах това. Машината се покрива с лед. Трябва да направим нещо.
— Какво? — попита Джей и усети как хладна тръпка пробягва по цялото му тяло. — Да се върнем ли?
Дейвид поклати глава.
— Късно е. Намираме се над прохода и теренът под нас вероятно е на височина около хиляда и осемстотин метра. Бавно слизаме, макар че моторът работи на пълна мощност.
— Как… как така „слизаме“? — заекна Джей.
— С допълнителния товар на леда не мога да удържа тази височина — отговори тихо Дейвид.
Досега ревът на двигателя бе мощен и равномерен, но внезапно се промени в дрезгава кашлица, напрегнат вой и отново кашлица.
Ръката на Дейвид се плъзна към един ключ върху предното табло. Кашлицата престана и отново се раздаде отмереното бучене на буталата.
— Какво беше това? — попита Джей толкова бързо, че думите почти се сливаха една с друга.
— Обледеняване на карбуратора. Трябваше… да включа нагревателя.
— И това… ще помогне ли?
Дейвид кимна.
— О, да. Беше просто… рутинен проблем.
Дори и за мен е ясно, че лъже, помисли си Джей. В този момент клетъчният му телефон иззвъня. Той побърза да го измъкне от джоба си.
— Ало?
— Джей, обажда се Шери Линкълн.
— Да… чакай малко, Шери. Тук… тук имаме малка неприятност.
— Какво става? — чу той гласа й, докато отпускаше телефона в скута си. Из главата му се въртеше вихър от вълнения и тревоги. Дейвид бе казал, че слизат. Означаваше ли това, че ще се разбият?
— Дейвид… какво ще правиш?
Пилотът му направи знак да изчака, но Джей видя, че вдигнатата ръка трепери. От устата на Дейвид излетяха само няколко разпокъсани думи:
— Аз… ние ще… ще изчакаме… една-две минути…
С отчаяно усилие Джей се откъсна от кошмара и насочи вниманието си към клетъчния телефон, Шери Линкълн и „Сигонела“.
— Слушам те, Шери — каза той.
— Какво става там? — попита тя.
— Нищо особено — отговори Джей. — Скоро ще кацнем в Денвър.
Видя как Дейвид отново натисна дросела, макар и двамата да знаеха, че моторът работи на пълна мощност.
— Когато преди малко прекъсна връзката — каза Шери, — ти питаше дали имаме основания да смятаме, че италианците се канят да променят позицията си. Точно това ни тревожи, Джей. Смятаме, че трябва да излетим и да се насочим към друго място. Когато напусна самолета, Камбъл беше побеснял и нямам представа каква изненада може да ни поднесе. Ти знаеш ли?
За момент се раздаде пронизителният електронен писък на някакъв предупредителен сигнал и Дейвид леко натисна щурвала напред.
Джей поклати глава и си помисли, че Шери не може да види какво става при тях. Наложи си да не гледа цифрите на прибора, който Дейвид бе нарекъл висотомер, макар че с крайчеца на окото си продължаваше да вижда как намаляват бавно.
— Не знам, Шери, но единствената му възможност е да намери съдия от италианския върховен съд, вероятно в Рим, и да се опита да изкопчи решение, че италианското правосъдие има власт и над чуждите военни бази.
— Колко време ще отнеме това?
— Италианските съдии не реагират като нашите, но пък Камбъл е известен и уважаван. Не е изключено някой юрист да го приеме в дома си.
Пред Джей се появи ръката на Дейвид, който смени честотата, превъртя няколко ключа и отново се опита да се свърже с Денвър, но без резултат.
— Какво да правим, Джей? — попита Шери. — Кажи го просто и ясно. Време е за решение.
Той преглътна мъчително, опитвайки се да прецени вариантите, макар че съзнанието му се разкъсваше между Сицилия и възможната скорошна гибел.