Предполагаше, че ще последва дълго мълчание или просто ще му затворят телефона, но жената отвърна бодро:
— Очаквахме да се обадите, мистър Райнхарт.
— Моля?
— Един момент, ако обичате.
Джей постоя съвсем объркан със слушалка в ръката. След по-малко от минута помощник на вицепремиера се обади и му определи незабавна среща.
— Разбрах, че ме очакват — каза все още обърканият Джей. — Мога ли да попитам кой точно ме чака и как е разбрал?
— Бих предпочел да обсъдим това на четири очи, когато пристигнете, мистър Райнхарт. Не се доверявам особено на откритите телефонни линии.
— Да, разбира се. Как да ви намеря? — попита Джей, след като обясни къде е.
— След пет минути пред сградата ще ви чака кола, мистър Райнхарт. Името на шофьора е Алфред. Кара черен даймлер.
— Много ви благодаря — каза Джей, после остави слушалката и въздъхна дълбоко. Виеше му се свят от въпроси без отговор.
27
В полет, на 8 километра южно от Лондон
Вторник, 11:45 ч
Стюарт Камбъл приклекна в прохода зад седалките на двамата пилоти и навъсено се вгледа в червените петна по радарния екран върху предното табло.
— Нямам време за това, Жан-Пол — каза той на капитана.
— Съжалявам, сър Уилям — отговори пилотът, — но буреносният фронт отива право към летище Лутън и просто е неразумно да се приближаваме. В Станстед също има буря с пороен дъжд, но ако искате, можем да продължим към Лутън и да изчакаме.
— Нямам време — отсече отново Камбъл. — Трябва незабавно да стигна до Ковънт Гардън. При тая скорост на буреносния фронт ние вече отдавна ще сме кацнали, преди той да обхване летището.
— Забравяте ветровете, които се движат пред бурята. Такива ветрове могат да бъдат много опасни.
— По дяволите, тогава да се насочим към Хийтроу.
— Хийтроу няма възможност да ни приеме.
— Значи нямаме друг избор, освен да чакаме за Лутън?
— Боя се, че е така.
— За бога, Жан-Пол, та ние сме само на осем километра от пистата! Бъди така добър да направиш поне опит за кацане, ако обичаш.
— Поеми самолета, Джина — подхвърли тихо на френски Жан-Пол Шара към съпругата си.
— Да — отговори тя. — Продължаваме ли да изчакваме?
— Да.
Жан-Пол изтласка креслото си назад, разкопча колана и се озърна към своя работодател.
— Сър Уилям, може ли да поговорим в салона?
— Защо? И тук можеш да говориш открито — изръмжа Стюарт Камбъл, докато отстъпваше назад, но изведнъж осъзна, че пилотът няма намерение да се пазари.
Жан-Пол пъргаво се измъкна от пилотското кресло, а Камбъл се оттегли в салона, седна и видя, че пилотът е разярен.
— Приеми извиненията ми, Жан-Пол — започна Камбъл.
Пилотът обаче поклати глава и стисна зъби, докато сядаше на малкото канапе срещу креслото на Камбъл.
— Произшествието е много сериозно, сър Уилям. Когато наехте Джина и мен, вие дадохте дума, че никога няма да ни оказвате натиск за едно или друго решение, противоречащо на здравия разум. А преди малко се опитахте да направите точно това.
— Вече се извиних, старче. Няма да се повтори.
— Този път искам тържествена клетва, сър Уилям, иначе още след кацането напускаме и двамата.
Стюарт Камбъл кимна и вдигна ръка.
— Най-смирено моля за извинение, Жан-Пол! Имаш право. Бях обещал, а заради служебните тревоги си позволих да забравя дадената дума.
— Искам да повторите обещанието — каза пилотът, гледайки Стюарт Камбъл право в очите.
— Имаш го — отвърна Камбъл и протегна ръка. — Давам дума, че това повече няма да се повтори. — Той понечи да стане от креслото. — Отивам да се извиня и на Джина.
Жан-Пол попречи на Камбъл да се изправи и сдържано стисна ръката му.
— Не. Аз ще успокоя Джина. Но трябва да вземете решение, сър Уилям. Остава ни гориво за още час и десет минути. Ако бурята отмине, ще можем да кацнем в Лутън. А можем още сега да се отправим към Гатуик и да ви поръчаме кола или хеликоптер.
— Към Гатуик — нареди Камбъл без колебание.