— Да, разбирам.
— Позвъних на един приятел, който познава съдията. Според него засега може да бъде издадена само спешна заповед за арест. Въпросът за екстрадирането ще се реши на следващо заседание.
— Мога ли да говоря пред съда?
— Заседанието е неофициално, тъй че не вярвам съдията да ви хвърли в тъмница, ако вметнете някоя дума. Но каквото и да кажете, то едва ли ще има правна стойност на този етап. В момента се предприемат чисто формални действия за преобразуване на перуанската международна заповед във временно британско разрешение за арест. Ако съдията ви разреши, можете да протестирате, но само в много тесни рамки. Нали разбирате, например дали заповедта наистина е издадена от Перу и тъй нататък.
Джей остави слушалката, грабна куфарчето и изтича към асансьора. Натисна няколко пъти бутона, после се отказа да чака и тичешком мина шестте етажа до фоайето, където портиерът му спря такси. Пътуването до съда отне по-малко от петнайсет минути. Джефри Уолас го чакаше на тротоара.
— Мистър Райнхарт?
— Да. Как ме познахте? — попита Джей.
— Изглеждате силно разтревожен — отвърна Уолас, после представи Джей на охраната и го поведе през тясно занемарено фоайе.
Юристът беше на около шейсет години, висок почти метър и осемдесет. Джей се постара да запомни добре веселото му кръгло лице с буйна и четинеста русолява коса. Минаха настрани и насреща им се зададе мъж с очила.
— Позволете да ви запозная със защитника — каза Джефри Уолас. — Найджъл Уайт, това е Джей Райнхарт, американският адвокат на твоя клиент Джон Харис.
Докато Джей и Уайт се ръкуваха, Уолас посочи с пръст към дъното на залата.
— Онзи там е Камбъл — каза той и кимна към Стюарт Камбъл, който си шушукаше с неколцина мъже, облечени в черно.
— Познах го, макар че отдавна не сме се срещали — каза Джей.
— Така ли? — изненада се Уолас. — Значи познавате стария негодник?
Найджъл Уайт бе започнал да прелиства записките си и не обръщаше внимание на разговора. Джей кимна.
— С колко време разполагаме до откриването на заседанието? — обърна се той към Уайт.
— Може би десет минути — отвърна адвокатът, без да вдига глава.
— Ако обичате, изчакайте тук, господа — каза Джей, после изпъчи гърди и тръгна към Камбъл, усещайки как стомахът му се свива на топка.
Сър Уилям Камбъл бе не само негов противник, но и легендарна фигура в международното право. Да загубиш срещу такъв човек би било почти чест.
Почти.
За момент мисълта го развесели, макар да имаше чувството, че цяла армия пеперуди упражняват в корема му фигури от висшия пилотаж. Нямаше намерение да остави Джон Харис в лапите на Стюарт Камбъл.
— Извинете ме, господа — изрече с отмерен глас Джей, когато стигна до групата.
Тримата събеседници на Камбъл се обърнаха и леко отстъпиха настрани, когато видяха, че Джей гледа втренчено едрия шотландец.
— Здравейте, слушам ви — каза любезно Стюарт и леко вдигна вежди.
Джей протегна ръка. Стюарт енергично я стисна.
— Извинете, не чух името ви — каза той и леко приведе глава, сякаш искаше да се приспособи към по-ниския ръст на Джей.
— Как, сър Уилям, не ме ли помните?
Широката усмивка, която бе хипнотизирала и укротявала безброй съдебни заседатели и свидетели, пробяга за миг по лицето на Камбъл, прикривайки растящото му объркване. Той пусна ръката на Джей.
— Много съжалявам, но се боя, че наистина не ви помня.
— Така значи? Е, тогава ще ви подскажа. Годината беше хиляда деветстотин седемдесет и девета. Като представител на „Бритиш Еъруейс“ вие се опитвахте да попречите на малката тексаска авиокомпания „Браниф“ да извършва полети до Гатуик. За жалост загубихте.
— О, да! Тогава мисис Тачър си позволи да заобиколи закона. Помня случая, но…
— А дали си спомняте и младия адвокат от една вашингтонска фирма, който дойде да вземе участие в делото?
— Да, но не може това да сте вие — каза Камбъл. — Доколкото си спомням, по-късно онзи тип стана съдия нейде в Щатите, а след това беше изхвърлен и лишен от право да практикува.
— Точно за мен става дума, сър Уилям, но правата ми не бяха отнети, а само временно замразени. Сега ги получих отново.