След трийсет секунди Джилиан отвори вратата на кабината и Крейг й заръча да повика Шери Линкълн.
— Искал си да ме видиш — каза след малко Шери, подавайки глава през вратата.
— Бавят ни с разрешението за излитане, Шери. Мисля, че трябва да позвъня на капитан Суонсън.
Тя се замисли, после поклати глава.
— Просто ни бавят по вина на Рим. Изчакай. Ще се върна след няколко минути. Ако междувременно получиш разрешение, приеми и излитай.
Шери се върна при Джон Харис и му обясни положението, докато търсеше името и телефонния номер, които й бе дал капитан Суонсън. Набра дългата поредица от цифри и зачака. След малко се обади мъжки глас.
— Ало.
— Обажда се Шери Линкълн, помощничка на президента Джон Харис. Бих искала да разговарям с външния министър Анселмо, ако е възможно.
— Моля ви, изчакайте, синьорина — отвърна спокойно гласът.
Отсреща настана мълчание, но не се чуха звуци от прехвърляне на връзката.
— Искахте да говорите с министър Анселмо, нали? — попита мъжът отсреща тъй внезапно, че леко я стресна.
— Да. Ще може ли да се обади?
— Очевидно ще може, мис Линкълн, тъй като в момента е на телефона. Говорите с Джузепе Анселмо.
Шери побърза да се извини и изложи опасенията си.
— Трябва да ви попитам, сър, дали италианското правителство възнамерява да попречи на заминаването ни.
Отсреща отново настана мълчание, преди Анселмо да отговори.
— Ще проверя този въпрос, мис Линкълн — отвърна той с явно нежелание да се ангажира. — Как да се свържа с вас?
Тя продиктува номера на клетъчния си телефон, благодари и приключи разговора.
— И какво? — попита Джон Харис, когато тя прибра телефона.
— Странно — отговори Шери. — Изглеждаше изненадан, което означава, че може би някой друг командва парада.
Извънредна въздушнотранспортна мисия на ВВС на САЩ (ИВТМ 52)
В полет, на 990 километра от Лондон
Шестима мъже и една жена се бяха настанили удобно в луксозния заседателен салон на военния боинг 757 от президентското ято на Осемдесет и девета военнотранспортна ескадрила към базата „Андрюс“. Всички наблюдаваха държавния секретар Джоузеф Байър, който приключваше разговора си по един от сателитните телефони.
— И тъй — каза Байър, след като остави слушалката, — онова съдебно заседание в Лондон току-що е започнало. Чиста формалност. Ще издадат английски вариант на заповедта за арест и след това просто ще чакат Харис да слезе от самолета.
— Самолетът още е на пистата в „Сигонела“, сър — уточни един от мъжете, — но очакваме всеки момент да излети за Лондон.
— Разговаряхте ли с хората на министър Анселмо? — попита заместник-министърът на правосъдието Алекс Маклафлин.
— Разговарях лично с Джузепе Анселмо. Цялото италианско правителство ликува. — Байър огледа всички около масата. — Добре, първа точка от дневния ред е да укротим онзи пропъден тексаски съдия и да го отстраним от пътя си. На Харис не му трябва такъв адвокат, а и не искам някакъв си провинциален каубой да нахълта в Бъкингамския дворец и да потърси помощ от слисаната кралица, с което окончателно ще обърка положението.
— Объркал ли е нещо? — попита с изненада Маклафлин. — Знам, че малко прилича на карикатура, но разговарях с него и проверих проявите му в международното право преди сблъсъка с комисията по съдебна етика. Не ми се видя глупав. Няколко години е работил с Джон Харис.
За момент държавният секретар се втренчи в Маклафлин.
— Наистина ли?
— Да. И между другото, съсипал е съдийската си кариера, защото се влюбил в една обвиняема, с която, бих добавил, по-късно сключили брак.
— Е, само преди няколко часа този твой влюбчив и способен международен юрист нахълта на Даунинг стрийт десет и на практика притисна британското правителство до стената, настоявайки да узнае какво ще предприемат.
— Следва ли да разбирам, че това не е правилният подход? — попита Маклафлин.
— Шегуваш ли се? — отвърна с усмивка държавният секретар.
— Аз съм юрист, а не дипломат, господин държавен секретар. Без съмнение двамата с мистър Райнхарт споделяме убеждението, че правата линия е най-краткото разстояние между две точки. Не го оправдавам, разбира се.