— Е, за това ще е нужно известно време, ако изобщо решим да го представим на толкова ранен етап. Ще ви съобщя, след като взема решение. Къде сте отседнали? Ако обнародваме записа, ще имам грижата да го получите.
— Искам го още днес.
Стюарт Камбъл се обърна към един от своите придружители.
— Джеймс, възможно ли е изобщо да осигурим записа днес, ако имаме такова желание?
— Може би — отговори адвокатът.
Камбъл пак се обърна към Джей.
— Ако сметна, че трябва да имате записа, за което не гарантирам, ще положа всички усилия да го получите бързо, мистър Райнхарт.
— Наясно ли сте, че този запис вероятно не може да бъде приет за доказателство?
— Тема за важен спор, нали? — отвърна Камбъл. — Но това зависи изцяло от мястото, където ще съдят Харис, прав ли съм?
— Още нищо не е приключило — каза Джей.
— Да, така е — съгласи се Камбъл и му протегна ръка, без да се усмихва. После въздъхна и продължи: — Моля ви, разберете едно, мистър Райнхарт. Аз се възхищавам на вашия клиент, но дори и титаните трябва да отговарят пред закона. Ако си спомняте, тръгнали сме към тази скромна традиция преди деветстотин години с Магна харта и правните ограничения, които тя е наложила на крал Джон. Премахването на правния имунитет за държавниците чрез този договор е огромна крачка към върховенството на закона и аз нямам намерение да застраша деветстотин години напредък заради вашия крал Джон.
30
На борда на „Юро Еър“ 1010
Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия
Вторник, 17:15 ч
Аластър повтори текста на разрешението за излитане и с усмивка се обърна към Крейг, докато натискаше с лявата си ръка бутона на предавателя.
— Контролна кула „Сигонела“, десет десет моли за незабавно излитане.
— Адски си прав — подметна Крейг. — Да се махаме час по-скоро.
— Разбрано, десет десет — отговори от кулата младият военен. — Имате разрешение за незабавно излитане… почакайте малко, сър.
Аластър завъртя очи към кулата.
— Повторете, моля.
Крейг бе започнал да рулира напред, но сега натисна спирачките и задържа самолета малко преди бялата линия, която го отделяше от пистата за излитане.
— Какво става? — попита той.
— Не знам…
Аластър не довърши, защото бе проследил погледа на Крейг надясно. На около километър и половина от тях по отсрещния край на пистата се движеха светлини.
— Коли? — изрече въпросително Аластър.
Крейг кимна.
— Така ми се струва.
В ушите им прогърмя изненадан глас.
— Десет десет, на пистата са излезли неидентифицирани автомобили. Задръжте позицията.
Левият показалец на Крейг натисна бутона за радиостанцията върху щурвала.
— Какво означава това, кула? Какви автомобили?
— Още не знаем, десет десет. Изглежда, че са минали през някой от служебните портали. Изчакайте.
Светлините на фаровете се разтегляха в редица и потегляха право към тях. Две, три, четири коли с тревожно мигащи червени и сини лампи.
— Казано на простонароден език, Крейг, мамка му!
— Подкрепям изказването — отвърна Крейг, като се озърна към Аластър. — Накарай го да ни даде разрешение за излитане.
Аластър кимна и натисна бутона на предавателя.
— Кула, ние поемаме отговорността, но искаме разрешение за излитане при първа възможност.
За двайсетина секунди настана мълчание, после прозвуча предизвикателен глас:
— Разбрано, десет десет, имате разрешение да излетите на свой риск и по преценка на пилота. Внимавайте за самоволно нахлули хора и машини на пистата.
— Свържи се с командир Суонсън по телефона! — нареди Крейг на Аластър. — Знаеш ли номера?
— Да.
Аластър измъкна с едната ръка листче от джоба си, а с другата грабна слушалката на сателитния телефон. Набра номера и зачака. Пред тях колите спираха по централната линия на разстояние шестстотин метра една от друга. Сега всеки опит за излитане би бил равносилен на самоубийство.
Аластър имаше чувството, че е минала цяла вечност, преди командирът на базата да отговори.
— Капитан Суонсън? Обажда се Аластър Чадуик. Имаме проблеми. — Той обясни набързо какво е станало, после се обърна към Крейг. — Суонсън казва, че току-що е научил. Карабинерите са. Излезли на пистата, след като разбили един от служебните портали. — Аластър отново притисна слушалката до ухото си. — Да, сър? — Той помълча, кимайки от време на време. — Разбирам. Ще изчакаме.