— Какво? — попита Крейг.
— Опитва се да се свърже с Рим, за да разбере какво става. Казва, че не е получил нови заповеди.
Най-близката кола отново потегли напред, ускори и когато достигна началото на пистата, рязко спря отстрани. Фаровете сочеха право към кабината на боинга. Крейг видя как вратите на полицейския автомобил се отварят и отвътре излизат неколцина мъже с автомати в ръцете.
Кабинетът на външния министър, Рим, Италия
Когато го повикаха, заместник външният министър Руфоло Росини бе на път към дома си. Той веднага потегли обратно към министерството, където Анселмо го чакаше с лютата ярост на подведен бюрократ.
— Разбрали са ме погрешно, Джузепе.
Преди Анселмо да отговори, секретарката му се подаде иззад ъгъла и размаха ръце.
— Господине, мисля, че трябва да разговаряте с командир Суонсън от „Сигонела“.
Анселмо се завъртя с вдигнат пръст, за да я скастри, но в последния момент се удържа.
— Защо?
— Карабинерите превземат базата.
— Карабинерите… какво?
Тя посочи телефона и Анселмо се хвърли натам, правейки на Росини знак да седне.
— И това ли е твоя работа?
Росини бе пребледнял като платно и едва говореше.
— Аз… аз… не знам как…
Анселмо ядосано махна с ръка, после грабна слушалката и изслуша жалбата на командир Суонсън.
— Останете на телефона, капитане. Всичко това се върши зад гърба ни. Преди малко лично аз наредих на въздушния контрол да разреши излитането.
Той остави слушалката и изрева на секретарката си да го свърже с командира на карабинерите в района на базата, после насочи цялата мощ на гнева си срещу Росини.
— Какво точно им каза?
— Имате предвид…
— Знаеш много добре какво имам предвид! Защо са нахлули в американската база?
— Казах само, че ние… им благодарим за помощта и все още търсим начин да задържим мистър Харис заедно със самолета.
— Чудесно! Казал си това на един сицилианец?
— Да.
— И то сицилианец, който вчера едва се примири със заповедта да напусне базата. Да не си полудял?
Телефонът иззвъня и Анселмо се пресегна да дръпне слушалката.
— Командирът ли е? Добре. Обажда се външният министър на Италия. Слушайте много, много внимателно!
На борда на „Юро Еър“ 1010
Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия
Четирима въоръжени мъже с униформи застанаха пред боинга. Единият плъзна показалец през гърлото си и посочи крилете на самолета.
— Иска да изключим двигателите — преведе Аластър.
— Тая няма да стане! — отсече Крейг.
— Да, но той размахва картечен пистолет.
— Нека си го размахва. Няма да изключа двигателите.
Аластър притисна слушалката към ухото си, очаквайки капитан Суонсън отново да се обади.
— Аластър, провери схемата на летището. Виж следващия вход към пистата. Как е дължината?
— Ще ни стигне — отвърна Аластър.
Крейг завъртя надясно лоста за предния колесник на самолета. С другата ръка плавно натисна дроселите и четиримата полицаи пред самолета побързаха да отскочат. Боингът рязко зави надясно, после изравни и обърна наляво, сякаш пилотът бе решил да рулира обратно към терминала. Крейг се озърна през рамо и присви очи да види реакцията на карабинерите.
— Няма ли да стрелят? — попита спокойно Аластър.
— Не… стоят като втрещени.
— Крейг, те все още имат три коли на пистата.
— Чувал ли си за добрата стара американска игра „кой ще завие пръв“?
— Божичко, сериозно ли говориш?
— И още питаш?
— Не ми обръщай внимание. Глупав въпрос.
Крейг увеличи скоростта до петдесет километра в час, после натисна спирачките и рязко отби по следващия вход към пистата. Излезе в средата, зави надясно и изравни самолета с осевата линия. По дългата бетонна лента предизвикателно мигаха лампите на трите полицейски коли.
Продължавайки да натиска спирачките, Крейг тласна дроселите напред, включвайки двигателите на пълна мощност. Боингът се разтресе, едва удържан на място от триенето на гумите по бетона.