Джон Варли
Натиснете ENTER
— Вие слушате запис. Моля, не затваряйте слушалката докато…
Така тряснах слушалката, че апаратът падна на пода. Самият аз продължавах да стърча, целият потен и треперещ от ярост. Телефонът започна да жужи, което означаваше, че слушалката не е на мястото си. Този зумер е два пъти по-мощен от всеки друг телефонен сигнал и никога не съм разбирал защо. Като че ли е станало нещо ужасно: „Катастрофа! Слушалката не е на мястото си!!“
Автоматичният телефонен секретар е от онези изобретения, които правят живота неприятен в подробностите му. Кажете честно — обичате ли да ви отговаря машина? Но това, което се случи с мен, вече не е просто дреболия: току-що автоматичният телефонен секретар ми позвъни сам!
Тези машинки се появиха наскоро. Звънят ми два-три пъти в месец, главно от застрахователните дружества. Изчитат ви двеминутна реч и дават номер, на който можеш да позвъниш, ако предложението те интересува. (Веднъж позвъних да им кажа какво мисля за тях, но пак налетях на автомат, който изрече: „Чакайте отговор“ — и включи музика.)
Върнах се в банята, изтрих потта си с пластмасовата обложка на някаква книга и внимателно влязох във ваната. Водата, разбира се, беше вече изстинала. Добавих топла и едва кръвното ми се нормализира, когато телефонът пак иззвъня.
Издържах петнайсет позвънявания, без да мръдна.
Опитвали ли сте да четете, когато телефонът звъни?
На шестнайстото позвъняване се измъкнах от ваната, изтрих се, наметнах халата и умишлено бавно тръгнах към хола.
След петдесетият звън вдигнах слушалката.
— Вие слушате запис. Моля не затваряйте слушалката, докато записът не завърши. Звънят ви от дома на вашия съсед Чарлз Клуг. Позвъняванията ще се повтарят всеки десет минути. Мистър Клуг разбира, че не беше добър съсед и предварително поднася извиненията си. Той моли веднага да дойдете в дома му. Ключът е под изтривалката. Влезте и направете всичко, което е необходимо да се направи. За услугата ще бъдете възнаграден. Благодаря.
Прещракване. И равномерни сигнали.
Никога не бързам. Когато десет минути по-късно телефонът отново иззвъня, все още обмислях съобщението. Свалих слушалката — текстът беше същият. Не беше гласът на Клуг, а нещо синтезирано, механично, лишено от топлина. Изслушах до края и внимателно поставих слушалката.
Помислих дали да не звънна в полицията. Чарлз Клуг ми е съсед вече десет години и за всичкото време едва ли сме разговаряли дванадесетина пъти. По не повече от минута. Така че не се чувствам задължен с нещо.
По дяволите тези позвънявания! Точно когато бях стигнал до някакво решение, телефонът пак позвъни. Погледнах часовника: точно десет минути. Разбира се, можех да изключа апарата, но това едва ли ще промени моя живот…
В края на краищата се облякох, излязох от къщи и поех към парцела на Клуг. Другият съсед оттатък пътя, Хал Ланиер, подстригваше ливадата си. Махна ми с ръка и аз му отвърнах на поздрава. Беше около седем вечерта. Прекрасно августовско време. Ухаеше на току-що окосена трева. Винаги съм обичал тази миризма и си помислих, че не е лошо да подрежа и моята градина.
Вероятно Клуг никога не си е помислял подобно нещо. На места ливадата бе съвсем оголяла, другаде тревата стигаше до коляно.
Позвъних. Никой не дойде, затова почуках. След това погледнах под изтривалката, взех ключа и отворих.
— Клуг? — повиках тихо и надникнах.
След това неуверено, като човек, който не знае дали го очакват, минах през малкия хол. Щорите както винаги бяха спуснати, но телевизионният екран даваше достатъчно светлина да видя Клуг. Седеше в кресло пред масата, паднал по лице върху клавиатурата на компютър и отстрани на главата му зееше огромна дупка.
Хал Ланиер работеше с компютрите на лосанджелиското управление на полицията, затова първо нему разказах за видяното, а той позвъни в полицията. Заедно дочакахме идването на колите и той все ме разпитваше дали не съм пипал и мърдал нещо, а аз всеки път му отговарях, че не съм докосвал нищо освен дръжката на входната врата.
Колите на медицинската служба пристигнаха без вой на сирени и скоро наоколо започнаха да се мотаят полицаи. Събраха се всички съседи — кой по дворовете, кой пред дома на Клуг. Екипите от телевизията успяха да довтасат точно когато изнасяха тялото, завито в найлоново покривало. Полицаите сновяха нагоре и надолу, вероятно се занимаваха със своите си работи — да свалят отпечатъци, да потърсят веществени доказателства.
Накрая ме отведоха в гостната на Клуг при следователя Озбърн. Телевизионните екрани все още светеха. Стиснахме си мълчаливо ръце с Озбърн, след което той ме разгледа от главата до петите. Нисичък, плешив, следователят ми се стори уморен, докато не ме погледна в упор. Макар нищо видимо да не се промени, вече не ми се струваше уморен.