— И до какъв извод е стигнал?
— Не знам. Той просто едва е започвал.
— Критична маса… На какво би могло да прилича? Струва ми се, че ще възникне някакъв колосален разум. Бърз, всезнаещ, всеобемен. Почти богоподобен.
— Може би.
— А няма ли да ни завладее? Пак се върнах на този въпрос, но няма ли да станем негови роби?
Дълго обмисляше отговора си.
— Не мисля, че сме достойни за това. За какво сме му нужни? И още — откъде ще знаем какво е нужно нему? Би ли искал да го обожествяваме? Съмнявам се. Това по-скоро прилича на фантастичен филм от петдесетте години. Говорим за съзнание, но какво разбираме под този термин? Може би и амебата осъзнава нещо, може би и растенията. Може даже всеки неврон да има някакво свое ниво на съзнание. Ние изобщо не разбираме какво представлява нашето съзнание, как възниква и къде отива след смъртта ни. А да се използуват човешки мерки за хипотетично съзнание, зародило се в глъбините на компютърната мрежа — това е пълна глупост. Аз не мога например да си представя как то взаимодейства с човешкия мозък. Не е изключено то изобщо да не ни обърне внимание, точно както ние не забелязваме отделните клетки на собствения си организъм, или прелитащото през нас неутрино, или трептенията на въздушните атоми.
След това се наложи да ми обяснява какво е неутрино и съвсем скоро забравихме за нашия митичен хиперкомпютър.
— И какво искаше да кажеш за капитана? — попитах след време.
— Наистина ли те интересува?
— Да го кажем тъй: не се страхувам да узная.
— Всъщност той е майор. Получи повишение. Интересува ли те името му?
— Лиза, ако не искаш, не ми разказвай. Но ако искаш, тогава мен ме интересува как е постъпил с теб.
— Не се ожени за мен, ако това имаш предвид. Предложи ми, когато разбра, че умира, но аз го разубедих. Може би това е най-благородната постъпка в моя живот. А може би най-глупавата. Малко преди падането на Сайгон се опитах да се добера до американското посолство, но не успях. За трудовите лагери в Кампучия вече ти говорих. След това попаднах в Тайланд и когато най-после успях да склоня американците да ми обърнат внимание, се оказа, че моят майор продължава да ме търси. Той уреди моето идване тук. Дойдох навреме — вече умираше от рак. Изкарах с него два месеца, всичкото време в болницата.
— Боже мой! От войната ли?
— Не. Или поне не от виетнамската. Той беше един от хората, които са гледали атомните взривове в Невада от близо.
Озбърн се появи след седмица. Изглеждаше съкрушен и изслуша разказа на Лиза без интерес. Взе предназначените за него разпечатки, обеща да ги предаде в полицията, но не бързаше да си ходи.
— Мисля, че трябва да ви съобщя, Апфел — започна той. — Случаят Хевин приключи.
Трябваше ми време да се досетя, че Хевин е истинското име на Клуг.
— Съдебният лекар установи самоубийство и ако не бяха моите подозрения и нейните думи — той кимна към Лиза, — за предсмъртното писмо, всичко щеше да свърши по-рано. Но нямам никакви доказателства.
— Трябва да е станало много бързо — рече Лиза. — Някой го е проследил, открил е откъде работи — този път не му е провървяло, — и го е ликвидирал в същия ден.
— Не вярвате ли във версията за самоубийство? — попитах.
— Не. Но дори да знам убиеца, не мога да го обвиня без факти.
— Ще ви съобщя, ако излезе нещо — обеща Лиза.
— Има един проблем — рече Озбърн. — Домът и цялото имущество вече са под юрисдикцията на местните власти.
— Не се безпокойте за това — каза меко Лиза и погледна Озбърн с напълно непроницаемо лице.
— Не искам да играя с вас покер, млада леди. Какво означава „не се безпокойте“?
— Преди четири дни купих тази къща. С цялото имущество. И ако намеря нещо, което може отново да възбуди следствие за убийство, непременно ще ви се обадя.
Озбърн беше толкова объркан, че дори не се разгневи.
— Бих искал да знам как сте успели.
— Нищо незаконно, можете да проверите. Всичко е платено, властите решиха да продадат къщата и аз я купих.
— Ами ако натоваря моите хора да разберат как стоят нещата? Ако се открият незаконни доходи или мошеничество? Или с тази работа да се захване ФБР?
— За бога, Озбърн. Бих могла да открадна тази къща и в добавка парка Грифит заедно с автострадата, и пак не бихте могли да ме уличите.
— Не ми харесва, че тези компютри остават във ваши ръце. Особено като знам възможностите им.
— Не съм и очаквала да ви хареса, но вече всичко е свършено. Властите не разбраха какво държат в ръцете си и…