— Може би ще успея да изпратя хора да конфискуват имуществото. В него са доказателствата за незаконните действия на Клуг.
— Опитайте — съгласи се Лиза кротко.
Дълго се гледаха мълчаливо. Лиза беше победила. Озбърн уморено разтри вежди, надигна се и тръгна към изхода. След малко се чуха крачките му по пътеката.
— Много лесно се даде — казах. — Как според теб ще се бори за конфискуване на къщата?
— Няма да го направи. Разбра съотношението на силите.
— Защо купи къщата?
— Би трябвало да питаш как го направих.
Забелязах, че зад нейната непроницаемост се крие някаква закачливост.
— Лиза, какво си забъркала пак?
— Това е въпросът, който Озбърн сам зададе на себе си. И схвана верния отговор, защото знае за машините на Клуг. Той е наясно с нещата в тоя свят. Разбира се, властите не случайно решиха да продадат къщата и не случайно аз се оказах единственият купувач. Използувах една персона от кметството, човек на Клуг.
— И го подкупи?
Лиза се засмя и ме целуна.
— Най-после предизвиках твоето възмущение!
— Подкуп ли му даде?
— Е, не директно. Трябваше да мина през задния вход. Няколко напълно легални вноски за предизборната кампания на един сенатор, той припомня стари истории на друго лице, което пък от своя страна узаконява моите претенции. — Тя ме погледна косо. — Разбира се, че го подкупих, Викторе. Ще се учудиш, ако разбереш колко евтино ми излезе всичко. Притеснен ли си?
— Да, не обичам подкупите.
— Пък аз се отнасям към тях безразлично. Те съществуват — като гравитацията. Няма място за възхищение, но пък така може да се постигне всичко и бързо.
— Надявам се, направила си го чисто.
— Горе-долу. Когато става дума за подкуп, няма стопроцентова увереност. Тази персона от кметството може да изплюе нещичко, ако се окаже в съдебната зала. Но едва ли ще стигне дотам, тъй като Озбърн ще си трае. Той знае какъв е животът, знае каква власт притежавам, знае, че не може да ме надвие.
Мълчахме дълго. Исках да обмисля доста неща и повечето от тях не ми харесваха. Тя чакаше моя извод.
— Това е огромна сила — казах накрая.
— Страшна — съгласи се тя. — Не си мисли, че тази сила не ме плаши и мен. В главата ми се въртят какви ли не фантазии за свръхчовешко могъщество. Властта е велико изкушение, не е лесно да се откажеш от нея. Бих могла още много.
— Ще го направиш ли?
— Не говоря за машинации и богатства.
— Разбирам те.
— Тази власт е политическа, но как да я използвам? Може да звучи банално, но аз не знам как да я използвам в името на доброто. Виждала съм колко често добрите намерения се превръщат в зло. Страхувам се, че не притежавам достатъчно мъдрост да направя нещо добро. И е твърде голям шансът да свърша като Клуг. Но не мога да се откъсна от тази приумица, все още съм безпризорното момиченце от Сайгон. Мога да не ползвам властта си, само когато няма друг изход. Но пък и не мога да изхвърля и унищожа такива съкровища. Не е ли всичко много тъпо?
Не можах да отговоря на въпроса, но в мен се надигнаха лоши предчувствия.
Цялата следваща седмица ме глождеха съмнения. Лиза знаеше за някакви престъпления, но не ги съобщаваше на властите. По-важното обаче беше, че самата тя разполагаше с възможността да направи значително повече престъпления и това ме тревожеше. Едва ли беше планирала нещо лошо, умът й стига само да използва знанията си за отбрана. Но в разбиранията на Лиза „отбрана“ е доста широко понятие.
Веднъж не дойде навреме за вечеря. Тръгнах към дома на Клуг. Огромните стелажи бяха празни, дисковете и магнитните ленти лежаха върху масата; на пода имаше огромна найлонова торба, а до нея — магнит със солидни размери. Пред очите ми тя взе ролка с лента, протри я по магнита и хвърли всичко в торбата. Погледна ме, направи същото с цяла пачка магнитни дискове, свали очилата си и рече:
— Така по-добре ли ще се чувстваш?
— Аз се чувствам добре.
— Не е истина. Аз също се чувствам кофти. Мъчно ми е, че го правя, но трябва. Ще ми донесеш ли още една торба?
Донесох й торба, след това й помогнах да свали следващата порция касети и дискове.
— Всичко ли ще изтриеш?
— Не всичко. Изтривам досието на Клуг и някои други неща.
— Не искаш ли да ми кажеш какво точно?
— Има неща, които е по-добре човек да не знае — мрачно отвърна тя.
По време на вечерята я убедих да ми разкаже всичко.
— Страшно е — започна тя. — Напоследък посетих много забранени места. Клуг е попадал там при най-малко желание, а това са страшни места, мръсни. Там знаят неща, които по-рано ми се струваше, че и аз искам да знам.