— Имаш предвид военните компютри? Или ЦРУ?
— Всичко започна от ЦРУ, там е лесно да се попадне. После се добрах до компютрите на системата НОРАД — това са момчетата, които трябва да водят следващата световна война. Косите ми се изправиха от лекотата, с която Клуг е прониквал при тях. Просто за тренировка те са разработили тактика за началото на Третата световна. Записът беше на един от дисковете, които вече изтрих. А последните два дни ходех на пръсти около наистина сериозни учреждения — разузнавателните управления на военното министерство и Ен-Си-Ей, Управлението за национална безопасност. Всяко от тях е по-голямо от ЦРУ. И там ме засякоха. Някаква охранителна програма. Като разбрах, веднага се измъкнах и пет часа изтривах следите си. Разбрах, че не са ме проследили и реших да унищожа всичко.
— Нима мислиш, че те са убили Клуг?
— Те са най-подходящи за тази роля. Клуг е държал при себе си купища информация. Той е помагал при проектирането на компютърните комплекси на Ен-Си-Ей и подир това доста години се е разхождал по машините им. А там е достатъчна една неправилна крачка…
— Но ти се измъкна майсторски, нали?
— Не успяха да ме проследят, в това съм сигурна, но не знам дали съм унищожила всички записи. Ще погледна още веднъж.
— И аз ще дойда.
Завършихме след полунощ. Лиза проверяваше лентите и ако се породи съмнение, ми ги даваше да ги обработя с магнита. Веднъж взе магнита и го прокара по цял рафт със записи. Бях поразен — с едно движение на ръката тя превръщаше в хаос милиарди битове информация. Може би информация, която я няма никъде другаде. Тогава у мен се породи съмнение: а има ли правото да го върши? Нима знанията не са за всички? Но да си призная, съмненията бяха кратковременни. Старият консерватор в мен бързо се съгласи, че има Неща, Които Е По-добре Да Не Знаеш.
Оставаше ни още съвсем мъничко, когато изображението на дисплея се поразмърда, нещо прещрака и изсъска. Лиза отскочи назад. Екранът започна да мига; стори ми се, че там се появи някакъв образ. Нещо тримерно. И вече почти подразбирайки какво е то, случайно обърнах поглед към Лиза — тя ме гледаше, лицето й се осветяваше от неритмични светлинни импулси. Дойде при мен и закри с длан очите ми.
— Не трябва да гледаш.
— Всичко е наред — казах аз и докато го казвах наистина всичко беше наред, но в края на изречението вече не беше така и това беше последният ми спомен за доста дълго време.
Лекарите казаха, че две седмици съм бил само на косъм. Почти нищо не си спомням, защото постоянно ме тъпчеха с големи дози лекарства, но след кратки просветления пристъпите започваха отново.
Първото, което запомних, беше надвесеното над мен лице на доктор Стюарт. После научих, че не съм в болницата за ветерани, а в частна клиника. Лиза беше платила за самостоятелна стая. Стюарт задаваше обичайните въпроси и аз му отговарях, макар да бях доста уморен.
— Пристъпите ви бяха непрекъснати. Честно да ви призная, не знам защо. Не беше ви се случвало десетина години и си мислех, че страшното е зад гърба ви…
— Значи Лиза е успяла да ме доведе навреме.
— Нещо повече… В началото не искаше да ми го казва… След онзи първи пристъп тя е прочела всичко по въпроса и винаги е държала подръка спринцовка и „валиум“. Виждайки, че се задъхвате, тя ви е инжектирала сто милиграма, с което всъщност ви е спасила живота.
Лиза дойде на другия ден. На новата й фланелка бе нарисуван робот с престилка и академично кепе, а надписът: „Производство 11111000000 година“. Оказа се, че това било 1984 в двоичен код.
— Привет! — Лиза се усмихна и седна на леглото. Внезапно започнах да треперя и тя ме попита дали да повика лекар.
— Не — казах с усилие. — Просто ме прегърни.
Тя изрита чехлите, вмъкна се при мен под одеалото и здравата ме притисна. По някое време влезе сестрата и се опита да я изгони, но Лиза изстреля към нея дълга серия виетнамски, китайски и английски ругатни, след което сестрата си отиде.
— Идвах всеки ден — каза тя. — Изглеждаше ужасно.
— Но сега се чувствам добре.
— И изглеждаш добре. Лекарят каза, че за всеки случай трябва да останеш още ден-два. Като се върнеш, ще приготвя тържествен обяд. Може би трябва да поканим и съседите.
Замълчах. Още много неща има за премисляне. Колко дълго ще продължи това между нас? Кога ще започна да осъзнавам собствената си безполезност? Кога ще й омръзне да живее със старец? Дори не усетих откога започнах да мисля за Лиза като неотделима част от моя живот.
— Толкова ли искаш да прекараш годините си край леглото на един агонизиращ?
— Аз ще се омъжа за теб, ако е нужно. Или ще живея с теб в грях. Предпочитам греха, но ако за теб ще с по-добре…