— Вие ли сте Виктор Апфел? — попита.
Потвърдих.
— Мистър Апфел, според вас липсва ли нещо в стаята?
Отнесох се към въпроса като към занимателна задача. Камина, щори на прозорците. Килим на пода. Но нищо от вещите, каквито обикновено има в гостните.
Покрай стените бяха наредени маси, оставаше само тесен проход в средата на стаята. На масите имаше дисплеи, клавиатури, дисководи и други блестящи дрънкулки на новото време. Под масите имаше други компютри и кутии, пълни догоре с всякакви електронни боклуци. На етажерки до самия таван лежаха кутии с ленти, дискове и касети. За всичко това си има термин, но тогава не си го спомних. Програмно осигуряване.
— Няма мебели, нали? Освен…
Следователят ме погледна като че ли слисано.
— Искате да кажете, че по-рано е имало мебели?
— Откъде да знам. — Тогава ми хрумна, че той не ме разбира. — За пръв път попаднах тук преди час.
Той се намръщи и това не ми хареса.
— Съдебният лекар каза, че стопанинът на къщата е мъртъв вече три часа. Защо се оказахте тук преди час, Виктор?
Това, че се обърна към мен по име, също не ми се хареса. Налагаше се да му разкажа за телефона.
Изслуша ме с недоверие, но не бе трудно да провери показанията ми. Хал, Озбърн, аз и няколко полицая отидохме вкъщи. Едва бяхме влезли, когато телефонът иззвъня. Озбърн взе слушалката и изслуша съобщението. Лицето му се изкриви в мрачна гримаса. Изчакахме десет минути до следващото позвъняване. През това време Озбърн внимателно огледа стаята ми — зарадвах се, когато се звънна. Полицаите записаха съобщението и се върнахме обратно в дома на Клуг.
Озбърн направо отиде зад къщата да разгледа гората от антени — гледката видимо го впечатли.
— Мисис Медисън — тя живее по-надолу по улицата — смята, че Клуг се е опитвал да влезе в контакт с марсианците — рече Хал с ирония. — Но аз мисля, че той просто е ограбвал спътниковите връзки.
На ливадата зад къщата стърчаха три параболични антени, шест високи мачти и друга техника за микровълнова комуникация, каквато може да се види върху сградите на телефонните компании. Озбърн отново ме покани в гостната и помоли да опиша какво съм видял. Не разбрах какво точно го интересува, но все пак се опитах.
— Седеше в това кресло. Креслото беше пред масата. На пода видях пистолет. Ръката висеше точно над него.
— Мислите, че е било самоубийство?
— Да. — И без да дочакам коментари попитах: — А вие?
— Не е оставил писмо — въздъхна Озбърн.
— Самоубийците не винаги оставят писма — подметна Хал.
— Да, но твърде често. И когато няма писмо, работата не ми харесва. Впрочем това не е най-важното.
— А телефонното позвъняване? — казах. — Това е нещо като предсмъртно писмо.
Озбърн кимна.
— Забелязахте ли нещо друго?
Приближих се до масата и разгледах клавиатурата. Отпред бе написано: „Тексъс инструментс. Модел TI-99/4A“. Вдясно, където лежеше главата на Клуг, имаше кърваво петно.
— Само това, че седеше пред този компютър. — Докоснах неволно клавиш и дисплеят мигом се запълни с думи. Бързо дръпнах ръката и се загледах в текста.
НАЗВАНИЕ НА ПРОГРАМАТА: СБОГОМ, РЕАЛЕН СВЯТ
ДАТА: 20.08
СЪДЪРЖАНИЕ: ЗАВЕЩАНИЕ, РАЗНИ
ПРОГРАМИСТ: ЧАРЛЗ КЛУГ
ЗА СТАРТИРАНЕ НА ПРОГРАМАТА
НАТИСНЕТЕ ENTER ||
В края равномерно пулсираше малко зелено квадратче. По-късно научих, че се казва „курсор“.
Събрахме се около машината. Хал, специалист в тази област, обясни, че много контролери изтриват изображението, ако в продължение на десет минути никой не промени изведената на монитора информация. Прави се, за да не изгори екранът там, където буквите светят. До натискането на клавиша екранът беше зелен, после се появиха черни букви на син фон.
— Проверена ли е клавиатурата за отпечатъци? — попита Озбърн.
Никой не беше сигурен, затова Озбърн взе молив и с гумичката натисна клавиша.
Текстът изчезна, синият фон бе запълнен от малки овални фигурки, падащи надолу като дъждовни капки. Стотици фигурки в най-различни цветове.
— Това са таблетки — изненадано произнесе един от полицаите. — Вижте, „кваалуд“! А това е „нембутал“!
Един през друг всички подхвърляха имена на лекарства. И аз познах една бяла капсула с червена ивица — вероятно „дилантин“. Пия ги вече доста години всеки ден. В края на краищата дъждът от капсули спря и дяволската машина започна да свири „Все по-близо към теб, мой боже“ в три инструментални партии.