— Не разбирам защо ти трябва един възрастен епилептик.
— Защото те обичам.
За пръв път произнесе тези думи. Можех да й задам още няколко въпроса, но нямах желание и промених темата.
— Свърши ли работата?
Лиза ме разбра правилно и се наведе към ухото ми:
— Не тук, Викторе. Не се доверявам на нито едно помещение, което сама не съм проверила за „бълхи“. Но ти не се притеснявай, наистина свърших всичко и последните две седмици никой не ме е безпокоил. Май ми се размина и втори път няма да си пъхам носа в такива работи.
Тя ме целуна, обеща още много целувки за в бъдеще и си отиде.
Никога повече не я видях.
Същата вечер около десет Лиза взела отвертка и някакви други инструменти и се захванала с микровълновата печка на Клуг. Конструкторите винаги предвиждат да не може да се включва генератора, когато вратичката е отворена — заради опасното излъчване. Но ако мъничко разбираш от техника и имаш необходимите инструменти, не е трудно да излъжеш защитата. За Лиза се оказало лесно да го направи, включила и надникнала вътре…
Никой не знае колко е продължило това. Достатъчно, че да станат очите й като твърдо сварени яйца. После загубила контрол над мускулите и паднала, придърпвайки след себе си печката. Станало късо и избухнал пожар.
Пожарната сигнализация сработила навреме. Бети Ланиер също видяла огъня и повикала пожарната. Хал се хвърлил в огъня и измъкнал от горящата кухня всичко, което е останало от Лиза.
Веднага я откарали в болницата, където ампутирали едната й ръка и извадили всичките зъби. Само дето никой не знаел какво да прави с очите. После я включили към апарат за изкуствено дишане.
Само санитарят обърнал внимание на обгорялата и окървавена фланелка. Вече било невъзможно да се прочете целия текст, останали само началните думи: „Не мога повече така…“
Не знам подробности. Всичко научавах на малки порции, първата беше безпокойството върху лицето на доктор Стюарт, когато Лиза не дойде на следващия ден. Скоро получих още един пристъп и спомените ми за следващата седмица са много смътни. Помня например изписването, но нямам никакви спомени за пътя. Бети беше много грижовна към мен, в болницата ми изписаха таблетки „транксен“, гълтах ги като бонбони и живеех в постоянна мъгла.
В края на краищата отново започнах да мисля рационално. Отчасти ми помогна посещението на Озбърн. Опитвах се да намеря някакво оправдание за своя живот, някакъв макар и мъничък смисъл и си помислих, че Озбърн може би има какво да ми каже по този въпрос.
— Съжалявам — започна той.
Премълчах.
— Дойдох по собствена инициатива. В управлението не знаят, че съм тук.
— Самоубийство ли беше? — попитах.
— Нося копие от… от бележка. Поръчала си е текст за фланелка три дни до… преди нещастния случай.
Той ми даде хартиен лист с текст. Лиза не ме споменаваше по име, а като „човека, когото обичам“. Пишеше, че не може да се справи с моите проблеми. Късичък текст, колкото за фланела. Прочетох го пет пъти и го върнах на Озбърн.
— Тя ви каза, Озбърн, че онова първо писмо не е писано от Клуг. Сега аз ви казвам, че това не го е писала тя.
Той кимна. Чувствах се невероятно спокоен, макар че там някъде отдолу, под този пласт спокойствие, се криеше някакъв вопиещ ужас. Спасяваше ме „транксен“-ът.
— Можете ли да го докажете?
— Тя дойде при мен в болницата малко преди… Беше цялата жизнелюбие и надежди. Бих го почувствал. Освен това текстът е доста патетичен. Не е в стила й.
Озбърн отново кимна.
— Искам да ви кажа някои неща. Не са открити никакви следи от борба, а мисис Ланиер е сигурна, че до къщата не се е приближавал никой. Момчетата от нашата лаборатория буквално преораха къщата и твърдят, че е била сама. Готов съм да се закълна, че никой не е влизал в къщата и никой не е излизал. И въпреки това, както и вие, не вярвам, че е самоубийство. Имате ли някакви предположения?
— Ен-Си-Ей — казах. После му разказах за заниманията на Лиза и за нейния страх от разузнавателните управления.
— Ако някой може да го направи, това са те. Но ми е трудно да повярвам, макар не мога да си обясня защо. Нима за тези хора да се убива е нещо толкова просто…
По погледа му разбрах, че това е въпрос.
— Не зная в какво да вярвам.
— Разбира се, не казвам, че не убиват, когато става дума за националната безопасност или някаква друга мръсотия от този род. Но тогава биха прибрали компютрите. Не биха допуснали никой да припари към тях след ликвидирането на Клуг.
— Да, това е логично.