И въпреки това треперих цяла нощ.
На другия ден към девет дойде Озбърн, след него се вмъкна и Хал. Не изглеждаха весели и подозирайки, че са работили цяла нощ, направих кафе.
— Хвърлете едно око — каза Озбърн и ми подаде лист компютърна разпечатка. Сложих очила и зачетох.
Текстът бе напечатан със страхотен шрифт от иглеста глава. Такива листи обикновено хвърлям направо в камината, без да ги чета, но този път направих изключение.
Пред мен лежеше завещанието на Клуг. Няма да им е леко на юристите, когато видят това. Клуг пак твърдеше, че не съществува, затова не може да има родственици и цялото си състояние е решил да даде на този, който го заслужава.
„Но кой го заслужава?“ — се питаше той. Разбира се, не мистър и мисис Перкинс, дето живеят през четири къщи — те постоянно бият деца. Като доказателство Клуг се позовава на съдебни решения от Бъфало и Маями, а също на дело, възбудено от местните власти. Мисис Рендър и мистър Полонски, живущи пет къщи по-нататък, разпространяват сплетни. Големият син на Андърсънови краде автомобили. Мариан Флорънс е използувал измама на изпита по алгебра. Съвсем наблизо живеел някакъв тип, който здравата прекарал градските власти, когато сключил договор за строителство на шосе. Жената на един от комшиите си имала вземане-даване с търговски агенти, други две си имали постоянни любовници. Един момък направил на приятелката си бебе, после я зарязал и се разфукал на ляво и дясно. Дванайсет съседски семейства крият част от доходите си от данъчните власти. У комшиите зад къщата на Клуг постоянно лае куче.
Тук се съгласих: това куче и на мен не ми дава мира нощем. Но всичко останало… не ми го побира главата! Поначало какво право има човек, който незаконно държи при себе си двеста галона наркотици, да съди така строго съседите си? Е, да се бият деца не е хубаво, но може ли да се опетнява цяло семейство, само защото синът краде автомобили? И още — откъде Клуг би могъл да знае всичко това?
Имаше и други работи. Например за мъжки похождения. Между другите фигурираше и Харолд Хал Ланиер, който в продължение на три години се е срещал с жена на име Тони Джоунс, тя работела с него в центъра за обработка на информацията към полицията на Лос Анджелис. Подтиквала го към развод, а той „чакал удобен момент, за да признае на жена си“.
Погледнах към Хал — руменината на лицето му потвърждаваше написаното.
Дойде и моят ред! Какво ли Клуг е знаел за мен? Плъзнах поглед по страницата, за да намеря името си, и го открих в най-последния параграф. „…Трийсет години мистър Апфел плаща за грешка, която не е правил. Разбира се, не бих го предложил за светец, но тъй като няма явни грехове — а в дадената ситуация това е напълно достатъчно — оставям цялата си законна собственост на Виктор Апфел.“
Озбърн ме гледаше.
— Ама на мен нищо не ми трябва.
— Мислите ли, че това е въпросното възнаграждение, споменато от Клуг?
— Би трябвало — казах. — Какво друго?
Озбърн въздъхна и се опъна в креслото.
— Във всеки случай той не се опитвал да ви завещава наркотици. Продължавате ли да твърдите, че не сте се познавали?
— Подозирате ли ме в нещо?
— Мистър Апфел — рече той и разтвори ръце, — аз просто задавам въпроси. В историите със самоубийства никога няма стопроцентова увереност. Може пък и да е убийство. И ако е така, вие сте единственият човек, който се оказва печеливш.
— Но той ми беше абсолютно чужд.
Озбърн кимна, почуквайки с пръст по разпечатката. Искаше ми се тази разпечатка да върви по дяволите.
— Между другото… Каква е грешката, която не сте извършвали?
Така и си знаех, че това ще е следващият въпрос.
— През войната в Корея попаднах в плен.
Известно време Озбърн обмисляше моя отговор. Ударих юмрук по облегалката на креслото, изправих се и поех директно върху себе си измамно уморения му поглед.
— Изглежда миналото все още силно ви вълнува.
— Не е лесно да се забрави.
— Искате ли да ми разкажете нещо за онова време?
— Работата е там, че всичко… Не, нищо не искам да говоря. Нито на вас, нито на някой друг.
— Налага се да ви задам още няколко въпроса относно смъртта на Клуг.
— Ще отговарям само в присъствието на адвокат.
„Боже мой! Сега ще трябва и адвокат да търся…“
Озбърн отново кимна, изправи се и пое към вратата.
— Бях готов да обявя историята за самоубийство — рече той, — безпокоеше ме единствено липсата на предсмъртно писмо. Сега го получихме. — Той посочи къщата на Клуг и лицето му стана някак сърдито. — Но този тип не само е написал писмо, ами дори го е записал в своя дяволски компютър с още цяла купчина видеоефекти. Отдавна не се изненадвам от идиотщините на хората, какво ли не съм виждал. Но като чух компютърът да свири църковна музика, разбрах, че това е убийство. Да си кажа правичката, мистър Апфел, не мисля, че вие сте свършили тази работа. Само в тази разпечатка има няколко десетки мотива. Може да е шантажирал съседите. Може тъй да си е купил цялата тази апаратура. Освен това хора, у които има толкова много наркотици, рядко умират от естествена смърт. Предстои ми още много работа, но ще разбера кой го е свършил.