— Украйна. Ти оттам ли си?
— Да, там мой дом. Киев.
— Много е далеч — каза някак разсеяно Марти.
— В момента там е много неспокойно. Сражения и смърт. Но иначе много красиво. Много гори.
Известно време те седяха мълчаливо и пиеха.
— Там са синовете ми — наруши мълчанието Джоузеф. — Две момчета, които растат без мен.
— Трябва да ти е доста тежко.
— Ти имаш ли синове?
— Едно момче, което се казва Мат. Малко момче с червена коса. Но вече не го виждам.
— Наистина ли? Значи и на теб ти е трудно.
— Да. Но е по-добре човек да е свободен.
— Така ли мислиш? Да си свободен значи да си сам.
— Това не ми пречи. Мога да правя каквото си искам. Да ходя където си искам. Просто си вземам сака и заминавам.
— Сега къде ще отидеш?
— Не знам. Ще напусна Лондон. Свърших каквото имах да свърша.
— Скоро ли?
— Може би още тази вечер.
— И ще заминеш просто ей така?
— Просто ей така. — Марти щракна с пръсти.
Джоузеф кимна.
— И няма да ти бъде мъчно за вкъщи?
— Как може да ти бъде мъчно за вкъщи, ако нямаш дом?
— Не знам. — Джоузеф сбърчи чело: знаеше, че това е възможно, но не намираше подходящите думи. Той допи бирата си и избърса уста с опакото на ръката си, после погледна часовника на стената. — Трябва да вървя. Имам среща с моята приятелка Фрида.
— Ех, тази Фрида. Тя добре ли е вече?
— Да, добре е. Но е като войник след битка.
Марти се усмихна леко.
— Четох за това. За случката писаха във всички вестници, съобщиха и по телевизията.
Джоузеф се поколеба, а после попита:
— Искаш ли да дойдеш с мен?
— За да се запозная с твоята Фрида? Не, друже, трябва да действам. Имам да свърша някои работи, преди да тръгна. Но ти благодаря за предложението. — Той стана и протегна ръка. — Е, сбогом, Джо. Пази се.
Джоузеф също стана и двамата мъже някак непохватно си стиснаха ръцете.
— Ти много ми помогна — каза Джоузеф.
— Не беше нищо особено.
Марти потупа Джоузеф по гърба и излезе от кръчмата. Слаб дъждец пръскаше по прашните улици, а тежкият въздух предвещаваше порой. Той смени два автобуса и тръгна по Севън Систърс Роуд, като си подсвиркваше, преметнал през рамо сака с инструментите си. След известно време стигна до хотел „Тадж Махал“ — буквата „ж“ от надписа се беше свлякла надолу и това винаги го дразнеше — и отвори вратата с матирано стъкло. Натисна звънеца продължително и след малко се появи дребна жена с окосмено лице, която изтриваше ръцете си в мръсна престилка.
— Какво има? — попита тя подозрително.
— Аз съм Марти от 3 „Б“. Тази вечер си тръгвам.
— Напускате ли?
— Да. Платил съм до края на седмицата.
— Сумата няма да ви бъде възстановена.
— Няма проблем.
Марти се изкачи до стаята си, вземайки по две стъпала наведнъж, и отключи вратата. Стаята беше малка и оскъдно обзаведена, но в нея имаше микровълнова печка, електрически чайник и малък хладилник, а на него не му трябваше повече. Той изля остатъка от прясното мляко в мивката и изключи чайника от контакта. Багажът му вече беше готов, оставаше да прибере вътре само още няколко неща.
Свали от стената изрезките от вестници. Тези същите, в които се съобщаваше за бягството на Фрида Клайн и в които беше публикувана нейна стара снимка, използвана и в предишни репортажи. Също и тези за мистериозната героиня, атакувала с детска количка група тийнейджъри, за да спаси от издевателство бездомен мъж. Това го накара да се усмихне: веднага беше разбрал, че това е тя. Изрезките, в които се съобщаваше за ареста на Франк Манинг по подозрение в убийство. Репортажът, в който беше публикувана снимката на Малкълм Карлсън. Той сложи всички изрезки най-отгоре в куфара си и затвори ципа. На нощното шкафче имаше два ключа, „Чъб“ и „Йейл“, които прибра във вътрешния джоб на якето си. Веднъж беше успял да прерови чантата на Джоузеф и да измъкне ключовете от къщата й, с които той разполагаше. Беше му отнело по-малко от час, за да им направи дубликати при един ключар.
Огледа хотелската стая, за да се увери, че нищо не е забравил, после преметна сака с инструментите през едното си рамо, мешката през другото, а в ръката си взе куфара.
След това Дийн Рийв излезе от стаята и затръшна вратата след себе си, подсвирквайки си с уста.