Този път тя отиде в единия край на събралата се група. Прочете надписа от едната страна на моторната лодка: „Полиция“. Това щеше да бъде номер шест в нейния списък. Двама мъже се спуснаха от лодката, стъпвайки на малък ръб в задната й част. Единият беше облечен в широки жълти дрехи, на ръцете си имаше гумени ръкавици и след миг вече беше във водата. С помощта на въжета мъжете започнаха да издърпват нещо от реката. От хората на корабчето, които ги наблюдаваха, се чуха ужасени стонове. Някои се отдръпнаха от перилата и сега Кити можеше да вижда по-добре. Други бяха вдигнали телефоните си и снимаха. Намереното нещо изглеждаше странно — цялото подуто, с млечен цвят и на петна, но тя знаеше какво е. Мъжете го сложиха в голям черен чувал и дръпнаха ципа му.
Полицейската лодка и туристическото корабче потеглиха заедно и единият от двамата мъже се прехвърли на долната палуба на корабчето. Другият мъж — този с широките жълти дрехи, остана на моторната лодка. Той връзваше възел на едно въже. Когато приключи, се изправи и погледна към Кити, която му махаше с ръка. Той се усмихна, помаха й на свой ред и тя му отвърна.
Повече нищо не се случи, ето защо Кити се върна и седна на мястото си. Написа в тетрадката си номер шест, огради го и добави „Полиция“. После погледна номер пет. Внимателно, буква по буква, тя зачеркна „Кашалот“, след което грижливо изписа думата „Ч-О-В-Е-К“.
2
Главен криминален инспектор Сара Хусейн и детектив Глен Брайънт слязоха от колата. Хусейн извади от джоба си мобилния си телефон, а Брайънт извади своя пакет цигари и розова пластмасова запалка. Той беше едър и висок, с ниско подстригана коса, големи длани и ходила и широки рамене като на състезател по ръгби. Беше се изпотил. До него Хусейн изглеждаше дребна, добре сложена и овладяна.
— Изникна нещо непредвидено и ще се прибера късно — каза Хусейн на някого по телефона. — Знам. Съжалявам. Можеш да приготвиш на момичетата паста за вечеря. Или пици. Те са във фризера. Не бива да ме чакат. Нито пък ти, Ник. Трябва да затварям. Извинявай.
Един мъж идваше към тях. Лицето му беше зачервено, а косата му разчорлена. Приличаше повече на моряк от риболовен кораб, отколкото на полицай.
— Здравейте — протегна той ръка към Брайънт, който го погледна недоумяващо, но все пак се здрависа с него. — Аз съм детектив 0’Нийл от „Речна полиция“. А вие сигурно сте главен криминален инспектор Хусейн. — Всъщност… — започна Брайънт.
— Това е детектив Брайънт — обясни сдържано Хусейн. — Аз съм главен криминален инспектор Хусейн.
— О, извинете. Помислих, че…
— Не се притеснявайте. Свикнала съм.
Хусейн хвърли поглед към реката. Отдясно се извисяваше Тауър Бридж, отляво беше Канари Уорф, а отсреща се виждаха красивите крайречни сгради на квартал Родърхайд.
— Хубаво местенце.
— Трябва да го видите през ноември — каза O’Нийл.
— Чудно как още не са го продали на някоя строителна компания. Точно край Темза.
— Нали все някъде трябва да си държим лодките.
Детектив O’Нийл махна с ръка към нещо като голяма правоъгълна палатка, направена от синьо полиетиленово фолио. Хусейн повдигна вежди.
— Нима?
— Тук ги донасяме за бърз първоначален оглед. След това решаваме дали да ви се обадим. — O’Нийл дръпна завесата на входа и я въведе вътре. Там две фигури с найлонови бонета, калцуни и бели престилки се движеха плавно около тялото. — Понякога не сме сигурни. Но на този са му прерязали гърлото.
Брайънт си пое шумно въздух и O’Нийл го погледна с усмивка.
— Зле ли ви звучи? Трябва да ги видите, когато са престояли във водата месец-два. Често пъти не можем да разпознаем пола им. Дори ако са съвсем голи.
Трупът беше сложен в плитка метална вана. Беше толкова подут, сякаш го бяха напомпали. Плътта беше неестествено бяла, на ивици и петна и с охлузвания по лицето и дланите. Все още беше облечен с тъмна риза, сиви панталони, масивни кожени обувки — по-скоро боти, отколкото обувки. Хусейн забеляза, че връзките им бяха двойно завързани и си го представи как се е навел и ги стяга здраво.
Тя се насили да разгледа лицето му. Забеляза остатъци от носа, малки парчета хрущял. Чертите се бяха слели в обща маса, но прерязаното гърло се виждаше много ясно.
— Гледката е жестока — каза Хусейн накрая.
До нея Брайънт издаде неясен звук на съгласие. Беше извадил носната си кърпа и се преструваше, че духа носа си.